Шон тихо изруга. Ако моряците на Монтагю успеят да се качат на кораба, те или ще го унищожат, или ще отплават, преди някой да успее да ги спре. Всички инстинкти в него крещяха, че трябваше да се качи на „Сулфур“ и да унищожи кораба на Монтагю, заедно с него, но дълбоко в сърцето си чувстваше, че е постъпил правилно.
Продължи да плува. Годините, прекарани на затворническия кораб, когато се бе гмуркал в ледените води на Темза през зимата, сега му помогнаха да успее.
Ръката му най-после напипа кърмата на „Чайка“. Хвана се за металната издатина на обшивката и започна да се изкачва по корпуса. Придвижваше се бавно. Пропълзя покрай корабната болница, трюма със стоката, задните каюти и накрая пръстите му докоснаха палубата.
Знаеше, че ще излезе точно зад кормилото, така че този, който управляваше кораба, щеше да е с гръб към него. Вече бе започнало да се развиделява, когато се преметна през перилото. Почина няколко минути, за да си поеме дъх, после внимателно повдигна глава, за да огледа палубата. Гледката, която се разкри пред очите му, го свари неподготвен.
Уилям Монтагю се бе изправил с лице към него, а мускетът му бе насочен към мъжа на кормилото. Друг мъж лежеше по очи на палубата, потънал в локва кръв. Явно още не бе мъртъв, защото О’Тул чу хрипливо дишане и агонизиращи стенания. Разбра, че не може да се прехвърли на палубата, без Уилям Монтагю да го забележи, а видеше ли го, щеше незабавно да го застреля.
Можеше да се надява единствено на изненадата. Напрегна мускули и прескочи перилото. Видя как очите на Монтагю се разширяват. В следващия миг се разнесе оглушителен гръм и едно гюле разби мачтата. Хиляди трески се посипаха във всички посоки. Последва втори гръм и от едната страна на „Чайка“ зейна огромна дупка.
— Корабът ми! Моят красив кораб! — изкрещя Монтагю. Моряците започнаха да скачат във водата.
Шон изтръгна мускета от ръцете му и с ужас видя как възрастният мъж се свлича на палубата и започва да се моли за живота си.
— Няма да те убия. Не искам да си цапам ръцете!
Знаеше, че „Чайка“ потъва и Монтагю също ще потъне, ако не го спаси. Ала имаше и още един мъж. Коленичи и го обърна по гръб. Отдръпна се ужасено, когато видя лицето на Джак Реймънд. Тутакси осъзна, че ако го остави да лежи на палубата, той ще потъне заедно с кораба и Емералд ще бъде вдовица!
Раненият обаче отвори уста в безмълвна молба. Шон реши, че независимо от всичко ще се опита да му помогне. Корабът вече се бе наклонил застрашително. Изправи се и се огледа за по-голямо парче дърво, което да използва като сал. С огромно облекчение видя, че „Сулфур“ се е приближил. Внезапно се изсипа цял рояк Фицджералд. Двама сграбчиха Монтагю.
— Рори! Помогни! — извика Шон и повдигна Джак за раменете, а Рори го хвана за краката. Но както го влачеха, от устата на ранения потече кървава пяна.
— Шон, той е мъртъв! Да се махаме от този потъващ ковчег!
„Тя никога няма да ми повярва, че не съм го убил!“, отчаяно си помисли Шон, докато се прехвърляше на кораба си. Видя Джони, който стоеше до баща си, и се запъти към тях. Монтагю бъбреше несвързано за корабите си, за съпругата си, за зет си, който се бе оказал предател.
— Сега разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че е свършен?
— Няма изобщо да се занимавам с него. Ще го предам на властите и се надявам справедливостта най-после да възтържествува. Сигурен съм, че той ще отрече, че е убил Джак Реймънд, но може би ще успеем да извадим трупа му и да открием свидетели. Да побързаме да заключим целия екипаж.
Шеймъс О’Тул кипеше от гняв.
— Онзи английски кучи син разрушава корабите ни, а през това време аз седя тук напълно безполезен и дори не мога да се изправя на проклетите си крака! Амбър, знаеш ли колко дълго чаках до прозореца в наблюдателната кула Монтагю да стъпи на моя земя? И сега, когато проклетият ден най-после настъпи, аз си топля задника в Грейстоун! Амбър, ти трябва да ми помогнеш да се кача в кулата!
— Шеймъс, ти не можеш да вървиш, а аз не мога да те вдигна. Всички мъже са на пристанището. Не е останал никой, който да те отнесе до там.
— Намери Пади Бърк!
— Шеймъс, господин Бърк е с Шон и Джони. Повярвай ми, ако наистина бе възможно, щях да намеря начин да те отведа там. Не по-малко от теб искам онази свиня да умре!
— Амбър, момичето ми — продължи да я умолява Шеймъс, — имам четири пушки, а в момента нито една не ми е под ръка. Как ще преживея този срам. Заклех се, че ще го застрелям в мига, в който кракът му стъпи на моята земя!
— Шеймъс, не ти трябва пушка. Те не могат да приближат до къщата.