Емералд въздъхна от облекчение, когато най-после пусна ръката й. „Не е честно! Защо трябва винаги да търпя злостните му нападки?“ Въпреки това изпитваше задоволство, че бе успяла да спаси Джони от грубостта му и едновременно с това се бе отървала от отвратителната перука.
Шеймъс забеляза платната на кораба на Монтагю и слезе до пристанището, за да се увери, че има достатъчно място за акостирането и разтоварването на „Дифенс“. После поздрави съучастника си в престъплението и умело прикри усмивката си при вида на униформата му. „Сигурно е имал нужда от нея, за да му вдъхне смелост при пренасянето на оръжията!“
— Виждам, че пристигате без затруднения — любезно започна Шеймъс.
— Както винаги — с присъщото си английско високомерие отвърна Монтагю и хвърли завистлив поглед към двата нови кораба. — Твои ли са, Шеймъс?
— Не, на синовете ми. По-високият е на Джоузеф; онзи в черно и сребристо е на Шон — с гордост заяви Шеймъс.
— Като говорим за синове, бих искал да те запозная с моя. Това е Джон, а това е дъщеря ми Емералд.
Шеймъс се ръкува с Джон и елегантно се поклони на Емералд. Тъй като нищо не убягваше от вниманието му, видя как младото момиче се изчервява при споменаването на синовете му.
— Радвам се да ви приветствам с добре дошли в дома ми. Празненството вече е в разгара си. Градините са пълни с млади гости. Вървете и се забавлявайте. — Извърна се към Монтагю. — Твоите хора могат да разтоварват. Ако имаш нужда от помощ, наоколо има достатъчно яки момчета.
Както обикновено, Монтагю не прояви желание да надзирава разтоварването и това бе една от причините за дългото им сътрудничество. Уилям се интересуваше единствено от златото, което му носеше стоката, а това бе идеално за О’Тул. Двамата се отправиха към къщата.
— Не докарах много амуниции за пушките, но следващата седмица мога да ти доставя още с отделен кораб.
— Това ме устройва — кимна Шеймъс. — Натовари го в Ангълси, а ние ще се погрижим за останалото. — Зърна облекчението, изписано върху лицето на Уилям и вътрешно се усмихна. Можеше да се обзаложи на сто златни лири, че амунициите вече са складирани в подземията. Обаче Монтагю бе твърде голям страхливец, за да превозва експлозиви. Твърде много грехове тежаха на душата на Порочния Уили и затова никак не бързаше да се срещне със Създателя си.
Катлин видя двамата мъже, стисна предупредително баща си за ръката и пристъпи напред, за да поздрави Монтагю.
— Добре дошъл на нашето празненство, Уилям. — Протегна му ръка, а гостът най-безсрамно огледа красивото лице и съблазнителната й фигура. Катлин знаеше, че всички англичани намират жените от семейство Фицджералд за много привлекателни. Затова никак не се бе учудила, когато Монтагю бе загубил ума си по петнадесетгодишната Амбър, която бе решила да го съблазни и оплете в мрежите си.
— Не дойдох сам. Доведох сина си и дъщеря си, за да ги запозная с роднините им по майчина линия.
— Време беше. А къде е Амбър?
— Тя ви изпраща извиненията си, но деликатното й здраве не й позволява да пътува по море — без да трепне отвърна Уилям.
„След като живее с теб, сигурно има желязно здраве, а колкото до изпитанието, то сигурно я съпътства през всеки ден от живота й.“
— Ще отида да ги намеря и да се уверя, че се забавляват. Татко, налей на Уилям едно двойно уиски. Трябва да навакса, за да ви настигне с напитките.
Едуард Фицджералд и Уилям Монтагю от години не бяха кръстосвали пътищата си. Той бе дал на англичанина една от дъщерите на брат си. Знаеше, че малката лудетина няма да се примири с отказа му. Амбър бе съблазнила този аристократ, защото бе достатъчно умна, за да не му позволи никакви сексуални волности преди сватбата.
Едуард наля на госта си чаша от златистото ирландско уиски.
— Тя си късметлия, Монтагю. Имаш нещо, което на мен толкова ми липсва — син. Колкото до дъщерята, тя е била неизбежна. Всички жени Фицджералд са родили поне по една. Съдбата е неблагосклонна към тях само по отношение на синовете.
— Доколкото знам, ти си едно от двадесет и три деца. Баща ти очевидно е създал и синове.
— Не много. И никой, освен мен, не оцеля. Единият умря още като бебе, другите трима живяха достатъчно дълго, за да създадат дъщери, но твърде рано се разделиха с живота. — Едуард вдигна чашата си. — Затова предлагам тост за внуците! Какво щяхме да бъдем без тях?
Уилям Монтагю изруга наум. Фицджералд бяха толкова многобройно племе, че той никога не се бе замислял за бъдещите наследници на граф Килдеър. Досега изобщо не му бе хрумвало, че най-големият син на Шеймъс О’Тул един ден щеше да наследи графската титла на дядо си. В главата му бавно започна да се оформя един план. Защо да не сгоди дъщеря си Емералд за Джоузеф Фицджералд О’Тул? В крайна сметка една дъщеря също можеше да се окаже полезна.