Шон разбра, че невинността й бе искрено възмутена и това го изпълни с тайна радост. Беше му приятно, че е толкова чиста.
— Моята горда малка красавица! — промърмори той почти на себе си.
Думите му преляха чашата.
— Мразя Ирландия! Мразя ирландците! Но най-много от всички мразя теб, Шон О’Тул!
Докато крещеше, страните й пламтяха. Не можа да й устои. Сграбчи я в обятията си и впи устни в нейните, вкусвайки божествения нектар от гореща ярост, обидено презрение и сладка невинност.
Емералд не се възпротиви, но в мига, в който я пусна, го зашлеви с всичка силя през лицето.
Шон се втренчи смаяно в нея. Не можеше да повярва, че такава малка ръка може да удря толкова силно. Хвана китките й, за да избегне по-нататъшни нападения, и й се усмихна. Как бе възможно това дребно девойче едновременно да го вбесява и да го кара да изпитва наслада? Притисна я до здравото си младо тяло и впери тъмносивите си очи в нейните.
— Някой ден, моя горда красавице, ще направя нещо, за да си заслужа този шамар!
В този миг „Бримстоун“ вдигна котва и плавно се отдалечи от кея. Шон приближи към перилата и извика:
— Къде, по дяволите, отиваш?
Джоузеф направи фуния с дланите си и отвърна:
— Отгатни!
Мигом разбра.
— Да не си полудял? Връщай се обратно!
Изруга и се замисли дали да не последва брат си, но знаеше, че той направо ще го разпердушини. Затова само сви рамене. „Върви по дяволите, Джоузеф! Щом си толкова твърдоглав, ще трябва да си понасяш последиците“.
Когато си спомни за Емералд, тя вече не бе на кораба.
Глава 6
Катлин търсеше съпруга си. Току-що бе проверила агнетата, които се въртяха на шиш над огнището в кухнята, и сега искаше да се увери, че малките прасета-сукалчета, които се печаха в специално изкопани ями на двора, също ще бъдат готови навреме.
— Къде е Джоузеф? — попита Шеймъс жена си.
— Изведе младата Емералд да я поразходи с новата си шхуна. Струва ми се, че двамата доста си допаднаха.
— Какво ти казах? — Уилям смигна заговорнически на домакина си.
— Знаех си аз, че момчетата ще поискат да изпробват корабите си. А Шон?
— Той е с братовчедите си Фицджералд и Джон Монтагю в конюшните. Организират конни състезания. Провери прасенцата, Шеймъс. Искам всичко да е приготвено и сервирано навреме.
— Бъди спокойна, любов моя. Пади Бърк току-що сложи торф в огъня.
Проследи с поглед съпругата си, която се присъединяваше към сестрите си, и сърцето му се изпълни с гордост. В шестте графства нямаше жена, която можеше да се сравнява с неговата Катлин. После се обърна отново към тъста си и Уилям Монтагю.
— Елате с мен. Братята Мърфи са организирали боксов мач. Знам, че и двамата обичате да залагате, така че да видим колко злато има в кесиите ви!
Джак Реймънд се пръскаше от завист. Винаги досега бе смятал, че ирландците са жалки нищожества, родени и израснали в една потисната страна. И смяташе това за напълно естествено, защото те бяха по-низша раса. Но Фицджералд и особено братята О’Тул опровергаваха напълно тази теория.
Собственият му баща бе титулуван аристократ, докато Шеймъс бе само един презрян ирландец, ала въпреки това съдбата бе изключително благосклонна към синовете му, дарявайки ги с всичко, което човек можеше да си пожелае. Не само че живееха в огромна къща, пълна със слуги, готови да изпълнят и най-малкия им каприз, но си имаха процъфтяващ бизнес и собствени товарни кораби, което ги правеше безбожно богати. И като капак на всичко, двамата О’Тул бяха заобиколени от любящо семейство, което ги обсипваше с искрено възхищение и обич. Да не говорим, че бяха надарени с красиви лица и стройни и снажни фигури. Тъкмо с тази несправедливост не можеше да се примири Джак Реймънд. Обаче това, което най-много го измъчваше и разяждаше душата му, бе щастието им.
Кръвта му кипваше от едва сдържана ярост, като гледаше как тези хора се наслаждават на живота. Правеха всичко със страст — независимо дали се отнасяше до пиене, ядене или танци. Те никога не спираха да се смеят и да се веселят. А фактът, че хора като него ги смятаха за по-низши същества, едва ли не за животни, изглежда никак не ги притесняваше.
Джак обаче нямаше да падне толкова ниско, че да се присъедини към просташките им забавления. Затова наблюдаваше отстрани — надменен и самотен. Искаше му се изобщо да не бе идвал и никога да не бе виждал тази радост и безгрижие. Но най-много му се искаше Емералд Монтагю да не бе тук, защото тайно я ухажваше и я смяташе за своя. Повече от всичко на света я искаше за съпруга. Днес обаче осъзна, че в лицето на двамата братя О’Тул има двама сериозни съперника.