Трябваше да влезе под кожата на чичо си. Да държи очите си отворени и ушите наострени за всяка информация, която би могла да му бъде полезна, ако я съобщи на Уилям.
Джак Реймънд не помнеше някога да е бил по-нещастен.
Джони Монтагю не помнеше някога да е бил по-щастлив. Макар че му бе трудно да го повярва, ирландските момичета изглежда го намираха за неустоим. Смътно усещаше, че дрехите, говорът и националността му го правеха по-различен от останалите млади мъже на тържеството. И явно жените добре осъзнаваха тази разлика. Те го обсадиха и заразпитваха за Лондон. Слушаха го с прехласнати лица. Взираха се възхитено в лицето му, суетяха се около него. Диъдри дори изтича да му донесе нещо за пиене, когато друга Фицджералд му поднасяше парче торта. Беше съвсем ясно, че можеше да си откъсне всяко едно от цветята, които танцуваха наоколо, но на него най-много му хареса русокосата Нан.
Шон О’Тул великодушно му предложи един от конете си за конното надбягване. Джони излезе втори и Нан го награди със звучна целувка, която го накара да се изчерви. В този миг за Джони Монтагю раят на земята се наричаше Ирландия.
Божествено блаженство бяха думите, които най-пълно описваха състоянието на Амбър. По себе си нямаше нищо друго освен кехлибарените обици, които Джоузеф й бе подарил. Тя се претърколи игриво в голямото легло.
— Имам още една изненада за теб, моя красавице — промърмори младият мъж, прилепил устни към грациозната й шия. — Ще дойда в Англия.
Амбър застина. Отчаяно й се искаше думите му да бяха истина.
— А сега следва и най-забавната част — Уилям ме покани.
— Уилям? — Тревогата засенчи прекрасните й очи. Джоузеф зарови пръсти във великолепните й коси.
— Едва не полудях при мисълта, че скоро ще си заминеш, но твоят съпруг разреши проблема. Покани ме в Лондон за новия сезон, за да се запозная от първа ръка с английската политика.
— О, Джоузеф, обещай ми, че ще бъдеш внимателен. Ако той заподозре нещо, ще те унищожи!
— Ако подозираше нещо, щеше ли да ме покани в къщата си?
— Не бива да отсядаш при нас. Трябва да си наемеш квартира, за да мога да те посещавам.
Младият мъж коленичи.
— Ела при мен сега!
— Господ да ми е на помощ, Джоузеф, толкова много те обичам. Люби ме и ми обещай, че ще си тръгнеш чак когато не ми останат сили да те спра.
В Грейстоун печените агнета и прасенца бяха готови и гостите се наредиха с чинии в ръка, докато Мери Малоун, Пади Бърк и Шеймъс О’Тул разрязваха сочното месо.
Шон прокле наум отсъствието на брат си. Джоузеф би трябвало да прояви достатъчно благоприличие, за да присъства на собственото си празненство. От стремеж да прикрие брат си, Шон непрекъснато се разхождаше между гостите, разговаряше с всеки, разменяше шеги, вдигаше наздравици и благодареше за уважението. Докато извиняваше брат си за проявеното нехайство, гневът му се разгаряше.
Шеймъс напълни отново чиниите на Монтагю и племенника му Джак.
— А твоят екипаж кога ще се храни, Уилям?
— На борда на „Дифенс“ има чудесно оборудвана кухня. Моряците ще хапнат там.
— Не и днес. Джак, бъди така добър и иди да поканиш момчетата на печено и бира.
— А като отиваш на пристана, виж дали Джоузеф О’Тул и дъщеря ми са се върнали.
Джак застина, ужасен от мисълта, че на Емералд й е било позволено да се разходи с кораба на съперника му.
— Не се безпокой, тя е в пълна безопасност с Джоузеф — успокои госта си Шеймъс.
— Дано да си прав, защото иначе ще се наложи до края на деня да отпразнуваме и една сватба — пошегува се Уилям, но думите му прозвучаха съвсем сериозно. — Джак, ще отидеш ли да доведеш екипажа на „Дифенс“, за да се наслади на щедрото гостоприемство на О’Тул?
Когато Джак се качи на кораба, за да покани моряците да го последват в голямата къща, с изненада видя дребничката фигурка на Емералд, свита до стълбите, водещи към каютите и салона.
— Какво правиш тук съвсем сама, Емералд?
Тя го изгледа предизвикателно.
— Исках да бъда сама. Предпочитам собствената си компания пред онази сбирщина!
Джак слезе по стълбите и седна до нея.
— Всички мислят, че си излязла да се поразходиш с новата шхуна на Джоузеф О’Тул.
— Не бих се качила на кораба на който и да е О’Тул, дори да е последният мъж на земята! — заяви Емералд и презрително тръсна къдриците си. — Те нямат морал!