Докато синьозлатистата шхуна на Джоузеф О’Тул напускаше водите на залива край остров Ангълси, Уилям Монтагю си тананикаше по палубата на „Суолоу“, Изведнъж му хрумна чудесна идея. Защо да чака до утре, за да вземе семейството си? Можеше да прекара нощта с Амбър и на сутринта да отпътуват. Колкото по-далеч се намираше, когато заповедта за арест пристигнеше, толкова по-малко подозрителен щеше да бъде.
Затова заповяда на капитана да насочи кораба на юг. „Суолоу“ заобиколи Пенмон Пойнт, мина покрай Боумарис Касъл и влезе от изток в залива на Ангълси. Тогава Монтагю зърна издутите от вятъра платна на шхуната на Джоузеф Фицджералд и предположи, че младежът е дошъл да натовари останалите амуниции. Изкачи стълбите, издълбани в скалата. Влезе в къщата. Посрещна го тишина. Сякаш домът бе изоставен. Навярно Амбър вече бе освободила слугите.
Стаите на долния етаж бяха празни, а коридора — отрупан с кутии и сандъци. Стъпките му отекнаха. Изведнъж погледът му бе привлечен от виолетовия копринен пеньоар, захвърлен върху стълбите. Мигом се насочи натам.
Щом влезе в стаята, го блъсна миризмата на секс. Пристъпи като хипнотизиран към леглото. Голото тяло на Амбър лежеше в чувствена извивка, все още отмаляло и влажно от изживяната страст.
Тя се раздвижи в съня си. Отвори в просъница очи и протегна голите си крака върху смачканите чаршафи. Когато чу приближаващите стъпки, устните й меко промълвиха:
— Джоузеф?
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Лицето на Уилям се изкриви от злоба. Внимателно обмислените му планове рухваха! Тази развратна ирландска курва бе съсипала живота му! Не само че му бе сложила рога, но и прелюбодействаше с мъжа, който бе избрал за съпруг на дъщеря си! С мъжа, който в резултат на хитро скроения му план много скоро щеше да стане граф на Килдеър! Сякаш проклетите ирландци се бяха наговорили против него! От мига, в който бе зърнал Амбър Фицджералд, бе прокълнат навеки!
Заля го огромна вълна на дива ярост. Сграбчи Амбър за врата и завря лицето й в чаршафа, там където любовникът й бе излял семето си.
— Мръсна ирландска курва! Да се търкаляш в моето собствено легло с някаква си ирландска свиня! Ще те убия!
Грабна камшика за езда. Страхът, който видя в очите й, възпламени желанието да я накаже за греховете й. Виковете й го изпълваха с перверзно удоволствие. Когато Амбър се опита да закрие гърдите си с ръце, камшикът се стовари с всичка сила върху лицето й. А щом ръцете й се стрелнаха към лицето и главата, той заудря по тялото. Отново и отново…
Амбър се изтъркаля от леглото на пода, но не можа да избяга от лудостта му. Започна да я рита. Писъците преминаха в тихи вопли. Накрая милостивата пелена на безсъзнанието се спусна върху нея и тя потъна в мрак.
— Върви си в Ирландия, където ти е мястото! Никога вече няма да видиш децата си! — Монтагю я ритна още веднъж, изплю се върху неподвижно сгърчената фигура и излезе. Извади ключовете от джоба си и я заключи.
Бесът му още не се бе уталожил.
— Джон! Емералд!
Изруга, защото не знаеше къде са спалните им. Мисълта, че е изпуснал от контрол собствената си съпруга, го вбесяваше. Изглежда цялата къща му се изплъзваше. Закле се, че незабавно ще промени положението, и излезе навън, за да потърси децата си, крещейки имената им.
Спотаена в кристалната пещера, Емералд чу гневните викове. Когато разпозна гласа на баща си, цялата изтръпна от зловещо предчувствие. Застина от ужас. По-рано през деня бе видяла кораба на Джоузеф О’Тул на хоризонта. Тогава бе побързала да се отдалечи от къщата. Възмущението от безсрамното поведение на майка й я задушаваше. Но сега то бе заменено от вледеняващ страх.
Баща й трябваше да пристигне чак утре. Ами ако бе заварил жена си в прегръдките на Джоузеф О’Тул? Емералд сграбчи кърпата си и колебливо се заизкачва по стълбите към къщата. Сърцето й туптеше лудешки. Едва смогваше да си поеме дъх. Когато видя каменния вълнолом, си отдъхна с облекчение. Шхуната на О’Тул бе отплавала! Единственият кораб в пристанището бе този на баща й.
Уилям Монтагю видя пръв дъщеря си. Не можа да повярва на очите си. Тя бе само по риза, която най-безсрамно очертаваше всички извивки на тялото й. Дългата й тъмна коса бе залепнала на мокри кичури по гърба й, а краката й бяха боси. Приличаше на мърлява селянка! На ирландка!
Емералд го видя да крачи към нея, размахвайки камшика си с изкривено от ярост лице, и се закова на място.
— Веднага в къщата! Облечи се! Нямаш ли срам! Така ли се разхождаш из острова?
Видя, че момичето не помръдва, и диво изкрещя:
— Веднага! Да не би да си оглушала!