Шон скочи и хукна с всички сили.
— Къде? — тревожно извика след него Емералд.
— Да загася огъня!
Момичето се засмя. Нейният принц се бе появил! И при това бе ирландец! Точно какъвто трябва да бъде. Един прекрасен ден той ще пристигне със своя голям кораб и двамата ще отплават, за да живеят щастливо до дълбоки старини.
Емералд потопи пръстите на краката си в морето и потръпна от наслада.
Амбър Фицджералд също тръпнеше от наслада, когато Джоузеф пъхна пръстите на крака й в устата си и игриво ги засмука. Двамата лежаха върху голямото легло и си почиваха от страстното любене.
— Ненаситно момче — измърка тя. — Искаш да ме изядеш ли?
Сините му очи потъмняха застрашително.
— Цялата!
Джоузеф намести тъмната си глава между белите й кадифени бедра.
Амбър простена.
— Миналата нощ те сънувах, Джоузеф.
— Значи си не по-малко ненаситна от мен.
— След осемнадесет години брак без любов.
Джоузеф притисна устни до копринените косъмчета, покриващи женствеността й.
— Кажи ми пак, че аз съм първият ти любовник!
— Истина е. Той е толкова ревнив и подозрителен, че ме пази като дракон и ме следи със зоркия поглед на ястреб.
— Старият Монтегю прилича повече на лешояд, отколкото на ястреб.
Амбър потръпна, ала този път не от насладата, която и даряваха красивите устни на младия й любовник. Монтагю наистина бе лешояд, който поглъщаше не само тялото, но и душата й. И я наказваше сурово. Задето бе изумително красива. Задето бе млада. И най-вече задето бе ирландка.
Наситените й с омраза думи за аристократичния й английски съпруг втвърдиха члена на Джоузеф отново. Доставяше му огромно удоволствие да сложи рога на стария негодник, който мамеше всички — и англичаните, и ирландците. Справедливо да отмъсти. Да му го върне тъпкано. После забрави за всичко, тъй като се излегна върху чувственото й тяло. Тя бе толкова красива и тръпнеща от желание. Приличаше на узрял и дъхав плод, очакващ да бъде откъснат.
Когато любовникът й вече бе дълбоко в нея, Амбър се опита да удължи прекрасния миг колкото се може повече. Знаеше, че тази нощ ще трябва да й стигне за цял живот. Но той бе прекалено млад и нетърпелив. Проникваше бързо и бясно. Тялото му се изви на дъга. След три силни тласъка експлодира. Амбър се отдаде изцяло на повика на плътта. Когато женствеността й запулсира и избухна в невероятните тръпки на освобождението, тя заби нокти в гърба му и извика:
— Джо, Джо, Джо!
Шон тъкмо се канеше да нахлуе в спалнята, когато чу вика и разбра, че е закъснял. Вече не можеше да направи нищо. Нямаше смисъл да ги безпокои, докато се отдаваха на последните изблици на страстта. Искаше му се здравата да набие брат си, задето рискуваше главата си. Обаче виковете на удоволствие на младата жена бяха изпълнени с такава наслада… Шон разбра, че това са много редки и ценни мигове. А нима тя нямаше право да изживее малко радост, която да стопля и осветлява робските й дни?
Излезе от къщата и тръгна покрай каменния вълнолом, където бе закотвен „Полумесец“. Щом моряците го видяха, побързаха да се качат на борда. Всичките бяха роднини — племенници, чичовци, втори, трети или четвърти братовчеди. Дядото на Шон по майчина линия бе Едуард Фицджералд, граф Килдеър. Той бе едно от двадесет и трите деца. Повечето от мъжете служеха като моряци на търговските кораби на О’Тул.
— Дани, Дейв, слезте долу при мен. Ще проверим товара.
Шон О’Тул бе роден да командва. Още от дванадесетгодишен бе подготвян, че един ден ще поеме корабния бизнес на семейството. Баща му, Шеймъс, винаги казваше, че Шон е много подходящ да ръководи екипажа, защото управлява хората си с хумор. Благодарение на находчивия си ум и вроденото очарование можеше да излезе и от най-деликатната ситуация. Джоузеф пък бе възпитаван за политик, което изискваше различни умения.
Шеймъс О’Тул бе един от най-хитрите и прозорливи мъже в Ирландия. За да избегне наказанията и преследванията, той бе обявил, че всички са протестанти, макар това да бе много далеч от истината. Грейстоун, неговият великолепен джорджиански дом, бе известен като „Замък на лъжите“. Причините за това бяха многобройни и една от тях бе, че всяка сутрин в параклиса на замъка се отслужваше католическа литургия. Любимият девиз на Шеймъс, който той често напомняше на синовете си, бе: „Винаги прави това, което ти е изгодно, и никога няма да сбъркаш!“
Шон провери въжетата, с които бяха завързани буретата с коняк. После нареди на момчетата да ги покрият с качета със солена херинга, с които маскираха и тъмното ирландско уиски. Слава на Бога, пиенето бе най-разпространеният порок на осемнадесети век. Семейство О’Тул направиха цяло състояние от контрабанда на уиски и го удвоиха с внасянето на незаконно произвеждан френски коняк, за да задоволяват вкусовете на богатите англо-ирландци, които управляваха страната или поне си въобразяваха, че го правят.