Емералд Монтагю наистина си мислеше, че е прокълната. Грозната тухлена къща на Портман Скуеър, претрупана с антики и лишена от смеха на майка й, приличаше на мавзолей. Емералд беше безутешна и оплакваше загубата на Амбър, сякаш бе мъртва. Искаше час по-скоро да замине за пансиона, в него виждаше едно щастливо избавление, но баща й бързо разсея тази надежда, защото училището щяло да я отдалечи от него и от строгия му надзор.
Вместо това Монтагю назначи госпожа Ирма Блуджет за нейна гувернантка. За Емералд тя бе по-скоро тъмничарка, шпионка и доверено лице на баща й. Пред тази едра и кокалеста жена младото момиче изглеждаше като джудже.
След сияйната красота на майка й, за Ема бе истинско мъчение да гледа госпожа Блуджет с нейните изпъкнали очи и грубо лице. Устните й бяха толкова тънки, че почти не се забелязваха, а зъбите й — малки и остри.
Монтагю най-подробно й обясни задълженията.
— Искам от вас да унищожите всичко ирландско у дъщеря ми. За мен ирландците са гнусно и омразно племе! Повече никой няма да я нарича Емералд. От днес нататък тя е Ема. Освен това искам външният й вид коренно да се промени, като се започне от косите, и се стигне до дрехите, говора, книгите, музиката, държанието и най-вече непокорството й. Майка й бе развратница, така че трябва да се погрижите това да не се предаде и на дъщерята. Искам да е послушна, скромна и най-вече покорна и тиха.
От деня, в който се появи госпожа Блуджет, животът на Ема се превърна ад. Всички огледала бяха махнати, въведен бе строг режим на хранене и наказание за всяка дума или действие. Гъстите черни къдрици бяха отрязани, а от сутрин до вечер трябваше да повтаря молитви, за да се пречисти от греховете си.
Госпожа Блуджет бе приела присърце възпитателните методи на Уилям Монтагю. Да се жали пръчката, означаваше децата да се разглезят. Ема се оплака на баща си, че госпожа Блуджет я бие. Отговорът му бе, че ако още веднъж даде на тази добра жена повод за това, ще получи още по-голям пердах от самия него.
В мълчаливото си нещастие Ема обвиняваше майка си, задето я бе изоставила и я бе обрекла на толкова безрадостен живот, че предпочиташе да умре.
Тъй като дните й бяха мрачни и безнадеждни, Ема сънуваше почти всяка нощ. Сънуваше майка си, но с мъка, обвинения, оплаквания и сълзи. Сънуваше и Шон.
Бе се изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.
Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене. Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, той се превърна в Джоузеф О’Тул, „Реших да те взема. Притежавах Амбър, но сега искам и теб!“
Тук се събуждаше, изпълнена с вина, защото в съня си винаги тръгваше с него, за да види отново майка си.
— Мразя Ирландия и всички ирландци!
Никога в живота си не бе изпитвала омраза, но сега мразеше Ирма Блуджет, мразеше баща си, мразеше всички О’Тул, тайно мразеше дори и майка си.
Когато Амбър се свести, бяха изминали една нощ и един ден от заминаването на Монтагю и децата й. Макар че в първия миг не го осъзна, рамото й бе изместено, имаше три счупени ребра и натъртени бъбреци. Опита се да се помръдне, но я прониза толкова силна болка, че остана да лежи неподвижно, надявайки се някой да дойде и да й помогне.
Нощта отново настъпи. Изгаряше я мъчителна жажда, затова напрегна цялата си воля и бавно допълзя до вратата. Откри, че е заключена. Нямаше сили да я отвори. Отново потъна в безсъзнание. Отвори очи на сутринта.
С помощта на лявата си ръка се придвижи през стаята до медната ваза с цветята. Беше ги брала с трепетното предчувствие за посещението на Джоузеф. Нима това е било вчера? Сега й се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Извади увехналите стръкчета и доближи вазата до устните си. Водата имаше отвратителен вкус. Изплю първата глътка, но когато осъзна, че това е единствената течност, с която разполага, отпи пак. Вонеше!