Изведнъж си спомни за гарафата с коняк, която Монтагю държеше в шкафа до малкия камшик. Изправи се на колене и се протегна към лавицата. От болка едва не изтърва шишето. С треперещи ръце го поднесе към напуканите си устни и отпи. По тялото й се разля приятна топлина. Болката сякаш намаля.
С медната ваза разби ключалката. Нужно й бе доста време. Когато възстанови дишането си, бавно облече единствените дрехи, които имаше — дрехите, които Джоузеф бе свалил от нея… Сложи си кехлибарените обици.
Стълбите бяха такова изпитание за Амбър, че тя направо се свлече надолу по корем. Кутиите и сандъците с дрехи ги нямаше. Помагайки си с лявата ръка, се придвижи до огледалото в коридора. Отражението й я ужаси. Лицето й беше моравосиньо. Олюля се и ръката й се изплъзна от ръба на масичката, за която се бе уловила. Тупна на пода. Болката едва не я накара отново да изгуби съзнание, но когато утихна, Амбър разбра, че при падането рамото й се бе наместило.
Килерът с провизиите бе празен. Слугите бяха изчистили всичко. Откри в градината малко ситен лук и магданоз, с които успя да залъже глада си. Заради счупените си ребра не можеше да извади вода от кладенеца, но на дъното на кофата бе останало малко.
Знаеше, че трябва да стигне до Ирландия и до Джоузеф. Той бе единствената й надежда. Когато мракът се спусна отново, Амбър почти с пълзене измина разстоянието до селото и зачака една от рибарските лодки, които отплаваха при изгрев слънце. Мъжете се втренчиха изумено в нея, сякаш бе някоя луда. Накрая един от рибарите я позна. Взеха я и я откараха до родната й земя, на която кракът и не бе стъпвал от седемнадесет години. Щом пристигнаха, Амбър свали сватбения си пръстен и го сложи в шепата на мъжа, който й бе помогнал да слезе на брега.
— Много ви благодаря. Вземете го, на мен повече няма да ми трябва!
Глава 9
В късния следобед „Сулфур“ навлезе в широкото устие на Темза и мина покрай мрачния Тауър. На митницата го провериха и му разрешиха да хвърли котва.
— Смятам, че би било по-добре да отседнем някъде, вместо да приемем гостоприемството на Монтагю — заяви Джоузеф.
Макар че Шон копнееше да се срещне с Емералд, горещо приветства предложението ни брат си. Много по-разумно бе Амбър Монтагю и Джоузеф О’Тул да не са под едни и съши покрив.
— Добра идея. Хубаво е да се поогледаме, преди Лукавия Уили да разбере, че сме тук.
Лукавия Уили обаче узна за пристигането им само след час. Получи съобщение от митницата и още едно от управлението на флотата, че братята О’Тул са акостирали.
Шон и Джоузеф тъкмо изнасяха сандъците си на палубата, когато „Дифенс“ приближи плавно до шхуната им. На борда бяха Уилям Монтагю, синът му Джон и племенникът му Джак.
— Виж ти какво чудесно съвпадение! — сърдечно извика Уилям.
„Чудесно, как ли пък не!“, помисли си Шон.
— Не знаех, че толкова скоро ще дойдете в Лондон, но сте повече от добре дошли. Всичко наред ли е в Грейстоун?
— Не би могло да бъде по-наред — отвърна Шон, преди Джоузеф да успее да отвори уста. Ако тази свиня имаше пръст в сполетелите ги неприятности, вече знаеше за тях.
— Джак, Джон, качете сандъците на борда — разпореди се Монтагю и двамата млади мъже незабавно слязоха от „Дифенс“, за да изпълнят нарежданията му.
Шон повика моряците.
— Ще се срещнем след месец точно тук, момчета. Ако дотогава Лондон не ни омръзне и не се отправим с плуване преждевременно към дома — смигна им той.
— На връщане докарайте и „Бримстоун“. Омръзна ми Шон да ми дава заповеди — пошегува се Джоузеф. После и двамата братя станаха сериозни. — Помогнете на дядо, ако можете — помоли ги Джоузеф.
— Нека Бог ви пази — благослови ги Шон. — Дано всичко да е наред.
След това О’Тул се качиха на борда на „Дифенс“. Шон усещаше, че единственият човек, дето искрено им се радва, е младият Джони, тъй като се залепи за него и не отделяше възхитения си поглед от новия си приятел.
— Случаят си плаче за отпразнуване — шумно ги приветства Уилям Монтагю и дружески се ръкува с тях. — Знам едно място, което е точно за двама млади развратници като вас. Когато брат ми Сандуич се завърна от Изтока, откри „Диван клъб“. Гарантирам ви, че нищо не може да се сравни с него.
„Джак изглежда нетърпелив, а Джони — разтревожен“, помисли си Шон. Не смяташе, че брат му Джоузеф има някакво желание да посещава публичен дом. Единствената жена, която искаше, бе Амбър. Самият той изпита известно любопитство. Не бе запознат с обичаите на Изтока и нямаше нищо против да опита от насладите на Ориента, дори и в известна степен да противоречаха на принципите му.