— Лъжец! — Шеймъс удари с юмрук по бюрото от орехово дърво.
— Стана на борда на моя служебен кораб „Дифенс“. Видях всичко със собствените си очи. Видяха го и племенникът ми Джак, и синът ми Джон.
— Трима проклети лъжци! Къде е Шон?
— Осъден на десет години каторжен труд. Нашият английски съд прояви голямо милосърдие, като не го обеси за братоубийство.
— Къде е тялото на Джоузеф? — Шеймъс О’Тул целият трепереше от усилието да не сключи ръце около врата на Монтагю. Но нямаше никаква полза да го убива, а животът го бе научил винаги да прави това, което е изгодно.
— Случи се преди пет дни. От адмиралтейството го погребаха в двора на църквата. Дълбоко съжалявам за тази трагедия, Шеймъс.
— Не, не съжаляваш — безизразно изрече О’Тул.
— Как можеш да кажеш подобно отвратително нещо за мен?
— Видях се с Амбър Фицджералд.
Монтагю се ужаси.
Шеймъс О’Тул се надигна, за да си върви. Повече не можеше да понася тази английска измет.
— Едно ще ти кажа, Монтагю. Ако кракът ти стъпи на моя територия, смятай се за мъртъв.
О’Тул се запъти право към сградата на Олд Бейли10, за да се срещне със съдиите и да разбере подробностите около делото на Шон и присъдата му. Там не откриха никакви документи, но когато Шеймъс обясни къде се е случило нещастието и кои са били замесени, го осведомиха, че всяко престъпление, което става на борда на кораб на адмиралтейството, се гледа от военноморския съд.
Председател на този съд бе граф Сандуич, братът на Уилям Монтагю. Шеймъс О’Тул разбра, че е победен. Но само за момента. Щеше да се върне отново с внимателно обмислен план и да подкупи когото трябва. Беше готов на всичко.
Бяха му нужни още два дни, за да получи разрешение за ексхумация. После качи ковчега на борда на „Бримстоун“. Когато корабът вдигна котва и напусна водите на лондонското пристанище, Шеймъс се запита колко ли дълго любимият му син е бил граф на Килдеър. „Може би ден, не повече.“ Сърцето му тежеше като олово. Самият той бе заповядал на двамата братя да дойдат в Лондон. „Как ще се изправя пред Катлин?“
Амбър Фицджералд не знаеше къде да отиде. За Дъблин не можеше и дума да става — не искаше членовете на семейство Фицджералд да узнаят за съдбата й. Най-после реши да отиде в Уиклоу, пристанищен град в съседното графство.
Шеймъс О’Тул бе проявил голяма щедрост, давайки й злато, с което би могла да изкара поне една година. Какво обаче щеше да стане с нея, когато това злато свърши? Никога повече не искаше да моли за милостиня!
Ако имаше възможност да вложи парите в нещо, Амбър бе убедена, че ще успее. Накрая реши да рискува и да ги изхарчи за къща в Уиклоу. Работеше по осемнадесет часа на ден, заклевайки се, че някога ще си отмъсти.
Обръснаха главата на Шон Фицджералд О’Тул и му дадоха платнени панталони, платнени обувки и памучна риза. Като нов затворник той бе изпратен на най-долната палуба на стария търговски кораб „Джъстис11“, където бяха наблъскани петстотин затворника, които вършеха най-тежката работа. Товареха и разтоварваха, пренасяха огромни греди, почистваха, но най-непосилното бе изгребването на пясък, тиня и камъни от дъното на Темза.
Осъдените гъмжаха от паразити и тънеха в мръсотия. Храната бе оскъдна, а легла нямаше. През нощта ги оковаваха по двойки; привързваха единия към стената, а другия — с железни вериги за него. После люковете се затваряха, погребвайки петстотинте нещастника в зловонен мрак.
Ежедневно някой се разболяваше и умираше. Набързо го погребваха в близкото тресавище.
През първия месец от затворничеството си Шон направи седем опита за бягство. Всеки път бе залавян и пребиван до смърт. Накрая разбра, че търпението и упоритостта са единственият начин да оцелее. Не се страхуваше от смъртта. Хиляди пъти бе пожелавал да беше умрял вместо Джоузеф. Но най-после бе осъзнал, че смъртта е най-лесният начин да се избавиш от всичко. Животът бе истинският ад.
Мизерията, гладът, паразитите, постоянната жажда го измъчваха много повече от мръсната и убийствена работа. Сърцето му бе изпълнено с такава ярост и омраза, че скоро престана да се уповава дори на божията милост. Разбра, че единствено вярата в собствените му сили може да го спаси от това изпитание.
Най-важното бе да оцелее. Трябваше да оцелее, за да си отмъсти. А затова му бяха нужни само три неща — храна, сън и работа. Всичко друго нямаше значение. Мислеше единствено за оцеляването. На него бяха посветени силите и волята му.
В началото пазачите го наказваха безмилостно и постоянно го следяха. После се научи да сдържа езика си. Но в сънищата си бе свободен. През първите дни бе твърде уморен, за да сънува, но след като привикна с тежката работа, започна да заспива в мига, в който сложеше глава върху дървения под. В съня си кръстосваше с шхуната си далечни морета, хранеше се с амброзия, любеше се с красива жена с коси като тъмен пушек…