Шон се нахвърли като вълк върху овесената каша. След като погълна своята дажба, без колебание омете и тази на затворника, до когото бе прикован. Той изглеждаше някак си отпуснат днес и не проявяваше интерес към храната. После ги строиха за проверка на палубата. Устните на Шон се извиха в язвителна усмивка.
— Аз съм най-щастливото копеле на тази земя. Коя друга работа освен гмуркането и изгребването ще ми позволи едновременно и да се изкъпя?
След час той наистина бе най-щастливото копеле на земята! На дъното на Темза лежеше нож, който щеше да му помогне най-после да осъществи плановете си. Не го взе веднага. Първо изплува на повърхността, за да провери къде са пазачите. Щом видя, че вниманието им не е насочено към него, се гмурна отново и сключи пръсти около дръжката на ножа с почти любовна милувка.
Беше истински късмет, че го намери, но сега се бе изправил пред друг проблем — да го скрие. Не беше подходящо да го затъкне на кръста си, защото половината щеше да се вижда. Можеше да го стиска между краката си за кратко време, но не и през целия ден. Помисли си да го остави някъде и да си го вземе привечер, но се отказа, защото не искаше нито за миг да се разделя с ценната си придобивка.
Имаше само едно място, където можеше да го скрие — на дъното на памучните си панталони. Щеше да пъхне острието във вдлъбнатината между задните си полукълба. Навярно щеше да бъде невъзможно да го държи там през целия ден, но Шон О’Тул бе готов да приеме предизвикателството.
По време на часовете тежка работа острието не веднъж се вряза в плътта му, но с всяко пробождане на Шон му идеше да извика ликуващо. След пет часа задните му части се бяха схванали от непрекъснатото напрежение на мускулите, но той не издаде болката си нито с дума, нито с действие. Дори посрещаше мъчението с радост, защото то бе доказателство, че е жив и че това е последният ден от затворничеството му.
Изведнъж една мисъл прониза съзнанието му: „Колко ли души ще трябва да убия, за да извоювам свободата си?“ Тутакси я отпъди. Нямаше никакво значение. Този път щеше да успее!
Не седна за обяд. Остана прав, докато нагъваше коравия хляб и рядката зелева супа. В този миг се закле, че никога повече няма да сложи зеле в устата си.
— Защо не поседнеш? — предложи му един от пазачите.
— Не, благодаря — ухили се накриво Шон. — Ако седна след тази зелева супа, ще се осера до ушите!
Пазачът си отбеляза наум днес да не яде от супата.
Безкрайният работен ден най-после свърши. Преди да ги оковат за през нощта, затворниците получиха купа овесена каша и по една плесенясала бисквита. Мъжът, към когото Шон бе оковаван през последния месец, отново не прояви интерес към храната, затова Шон припряно изяде и двете порции.
Когато и последният от затворниците си легна, пазачите ги оковаха по двойки, затвориха люковете и ги оставиха в мрака. Шон О’Тул овладя нетърпението си. Почти пет години бе чакал този миг, можеше да почака още пет часа. Затворниците на горната палуба бяха по-добре, защото отстрани имаше два отвора с железни решетки. Не след дълго очите му привикнаха с мрака.
За да минава времето по-бързо, броеше вдишванията и издишванията си. Когато стигна до хилядното вдишване, повечето от затворниците бяха заспали.
Придържайки веригата, за да не дрънчи, Шон се размърда и леко побутна мъжа до себе си.
Нищо.
Отново го разтърси. Дори го ръгна по-силно в ребрата. Не последва отговор. Вгледа се в лицето му. Дори в полутъмното помещение се виждаше, че бе станало сивкаво. Изведнъж Шон изумено установи, че е привързан за труп. След миг се съвзе от шока и се опита да освободи с ножа китката си. Но желязото не поддаде. Не искаше да рискува да счупи острието, затова се отказа.
Не му хрумна нищо друго и просто отсече китката на мъртвия затворник. Повдигна я, внимателно изряза палеца и го взе със себе си.
Предвижи се към най-близкия отвор. Хвана решетката и започна да я кърти. Двама затворника се надигнаха и задърпаха заедно с него. Самите те не можеха да се освободят, но бягството на един от тях щеше да бъде победа за всички останали.
Отворът бе доста тесен. В един миг Шон се изплаши, че раменете му са прекалено широки, за да се промъкне през него. Но решителността му не се поколеба — ако се наложеше щеше да счупи рамото си, но да успее. И успя. Тихо се плъзна навън и се потопи в черната вода. Цялото му същество се изпълни с безгранична радост.
Глава 11
Ема Монтагю седеше отпуснато пред огледалото. Днес бе нейният двадесет и първи рожден ден, но тя не се вълнуваше. Животът й бе монотонен, мрачен и скучен. Нямаше никаква надежда, че и рожденият й ден ще бъде по-различен.