Изминалите пет години бе преживяла в мъки и страдания под строгото ръководство на Ирма Блуджет и в резултат всичко у нея се бе променило. Ема се бе превърнала в пасивно и отпуснато същество. В началото се бе бунтувала, но ужасните телесни наказания, които й налагаха госпожа Блуджет и баща й, най-после я убедиха, че животът й ще бъде много по-поносим, ако се подчини и се приспособи към изискванията.
Тъмната й жива външност бе обявена за твърде ирландска и бе заличена с напудрени перуки и бледа пудра за лице. Дрехите й бяха винаги в пастелно розово или синьо, така че приличаше на дрезденска пастирка. Баща й беше доволен — тя стана бледа и безлична.
Стараеше се никога да не мисли за майка си, защото това я разстройваше твърде много. Как можа да изостави децата си, които я обожаваха? Мисълта, че никога не я е обичала, й бе непоносима. Не й позволяваха да посещава модните сладкарници и младежките партита, защото баща й и госпожа Блуджет ги намираха за вулгарни и неприлични. Светският й живот се ограничаваше до следобедния чай с възрастни госпожи — уважавани и почитани стълбове на обществото и редките вечери с баща й, когато той сметнеше, че е полезно за политическата му кариера.
Омразата й към грозната тухлена къща на Портман Скуеър бе смекчена и сведена до обикновена антипатия. Омразата бе твърде силно чувство за една благовъзпитана дама. Понякога през деня си мечтаеше да се омъжи — това бе единствената й надежда за избавление. Но сънищата й бяха съвсем различни. Често се събуждаше зачервена от срам и вина, след като отново бе сънувала порочния Шон Фицджералд О’Тул. Какво невинно и глупаво малко момиче беше, когато за пръв път се срещна с него и реши, че той е нейният ирландски принц. Повтаряше си, че не е като майка си. Никога няма да бъде развратна и вулгарна, няма да се поддаде на покварената ирландска кръв, която течеше във вените й.
Втренчи се в огледалото и с ужас видя как една сълза се търкулва по бузата й. Побърза да я избърше, решена да не плаче на рождения си ден. Неблагодарница! Да се отдава на самосъжаление, когато живее в голяма къща, пълна с безценни антики и прислуга!
От гърдите й се изтръгна тежка въздишка. Позвъни за камериерката. Заедно с нея в стаята се появи и госпожа Блуджет. Ема едва прикри раздразнението си. Нямаше значение какво ще избере да облече за тържествената вечеря. Госпожа Блуджет нямаше да го одобри и щеше да я накара да сложи нещо друго. Слабите й рамене унило се отпуснаха. Какво значение всъщност имаше? Всичките й сатенени рокли в пастелни тонове си приличаха като две капки вода.
На вечерята присъстваха чичо й Джон, граф Сандуич и синът му Джак. През цялото време Ема имаше чувството, че баща й, брат й, чичо й и братовчед й споделят някаква тайна, в която само тя не е посветена. По-късно, когато Джак Реймънд я придружи до оранжерията, разбра всичко. Той бе поискал ръката й.
Ема за миг загуби дар слово. Не искаше да се омъжва за Джак; знаеше, че никога няма да го обикне. Но какъв избор имаше? Нямаше други ухажори, нито пък се надяваше да има. Мисълта завинаги да остане стара мома и да живее в този грозен мавзолей до края на дните си вледеняваше кръвта й.
Ако приемеше предложението на Джак, поне щеше да има възможност да се измъкне от задушаващото опекунство на баща си, а Ирма Блуджет щеше да отиде да разрушава нечий друг нещастен живот. Можеше и да откаже. За миг се наслади на мисълта да се опълчи на баща си, обаче сравни Джак с него и реши, че той е по-малкото зло.
Отчаяно се нуждаеше от някой, който да я обича и когото тя да обича. Вярваше, че децата ще запълнят мъчителната празнота в живота й. Щеше да ги обожава и да бъде най-добрата майка на този свят. „Няма земна сила, която да ме накара да изоставя децата си“!
Решението, което трябваше да вземе, бе трудно и Ема реши да се посъветва с единствения приятел, който имаше на този свят, Джон. Затова остави Джак Реймънд да чака отговора й в оранжерията и се запъти да търси брат си.
— Джак ме помоли да се омъжа за него — припряно започна Ема. Знаеше, че всеки миг могат да ги прекъснат.
— А, очаквах го отдавна.
— Тогава защо не ме предупреди?
— Ем, мислех, че знаеш. Той се влачи след теб от години и предложението му не е изненада.
— Предполагам, че съм го забелязвала, но просто не съм искала да мисля за това.
Джон много добре я разбираше. Понякога бе по-удобно да погребеш нещо дълбоко в съзнанието си и никога да не го изваждаш на повърхността. Бедата е, че всеки път, когато бръкнеш в черните дълбини, те се размътват.