Когато Джоузеф най-после се появи, вдигнаха котва и се приготвиха за отплаване. Преди още да е стигнал до каютата, където Шон фалшифицираше сметките за товара, корабът вече бе напуснал водите на малкото пристанище и плаваше към Ирландско море.
— Съжалявам, че не ти помогнах с документите, но ти си по-добър от мен в тази работа.
— През последните часове си потапял перото си не в мастилницата — провлачено изрече Шон.
Джоузеф тутакси настръхна.
— Какво, по дяволите, означава това?
Тъмносивите очи на брат му се втренчиха в неговите.
— Което си и мислиш. — Отмести поглед към разтворената му риза. — Имаш следи по шията.
Лицето на Джоузеф пламна и той притеснено се засмя.
— Една от прислужниците в къщата не можа да свали ръцете си от мен.
Очите на Шон отново се приковаха в тези на брат му.
— Себе си можеш да лъжеш колкото си искаш, Джоузеф, но никога не се опитвай да лъжеш мен. Как, по дяволите, ще ти прикривам гърба, след като не знам какво вършиш?
— Ако я видиш, ще ме разбереш.
— Няма нужда да я виждам. Тя е Фицджералд и това е достатъчно. — Шон въздъхна и събра листата. — Станалото станало, нищо не може да се върне назад, но когато следващия път се изкушиш, си помисли какво ще направи Монтагю, ако разбере. В адмиралтейството има на разположение цяла мрежа от шпиони, а и никога не можеш да спреш приказките на слугите.
Джоузеф преглътна мъчително, представяйки си как го кастрират. После се засмя предизвикателно.
— Не ме е страх от онази дърта свиня!
„А би трябвало — помисли си Шон — защото онзи мъж няма душа.“
Но успя да прикрие притеснението си и потупа брат си по рамото.
— Не се безпокоя за теб, безразсъдни млади дяволе, а за Амбър Фицджералд.
Търговският кораб на О’Тул влезе в пристанището на Дъблин. Предполагаше се, че превозва вълна и други английски стоки, одобрени от адмиралтейството, затова успя без усложнения да премине през митницата. Шон се надвеси над перилата, размахвайки фалшифицираните сметки.
— Не се тревожи, братко! Митничарят взима щедри подкупи от Монтагю. За кана бира бе готов да ми продаде мускета си, че и сестра си като добавка!
Когато „Полумесец“ се насочи към частното пристанище на Грейстоун, намиращо се на север от Дъблин, Джоузеф рече:
— Татко ще остане доволен от днешната ни работа.
— Да — кимна Шон, — но никога няма да го признае. Обзалагам се на една златна лира, че първите му думи ще бъдат: „Къде, по дяволите, бяхте, млади негодници?“
Глава 2
— Къде, по дяволите, бяхте, млади негодници? — гневно извика Шеймъс О’Тул. — Още преди два часа трябваше да сте тук!
— Защо, какво се е случило? — сериозно попита Шон.
Джоузеф и Пади Бърк, управителят на Шеймъс О’Тул, който бе осведомен за всичко, ставащо в Грейстоун, избухнаха в смях.
Шеймъс го стрелна сърдито с поглед.
— Не ги окуражавай!
— Няма ли да ни попиташ как е минало, татко? — засмя се Джоузеф.
— Не е нужно. По самодоволните ви лица разбирам, че сте дяволски горди от себе си. — Развеселеният поглед на Шеймъс обходи усмихнатите моряци. Почти всички бяха Фицджералд. — Вие, момчета, вече си свършихте работата. Господин Бърк ще изпрати други да разтоварват. Вървете в кухнята и кажете на Мери Малоун да ви нахрани до насита.
В цялата околност на Дъблин нямаше по-добра готвачка от Мери Малоун. Моряците извикаха възторжено.
— Без вас, млади дяволи! — Гласът на Шеймъс закова Шон и Джоузеф на място. — Е, все пак някой ще трябва да надзирава разтоварването. Нужно ли е да ви напомням какви мързеливци са всички Фицджералд?
Когато баща му и господин Бърк се отдалечиха, Джоузеф сухо отбеляза:
— Няма що, личи си колко е доволен от нас!
— Това е просто неговият начин да подчертае, че трябва да си свършим работата докрай — усмихна се Шон.
Джоузеф се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Доста упражнения му се струпаха за един ден.
— Май няма надежда да си легнем преди полунощ — измърмори той.
Шон го смушка закачливо в ребрата и дяволито му намигна.
— И от какво, по дяволите, се оплакваш? Нима не прекара целия следобед в леглото?