Шон стисна челюсти.
— Ирландия може да почака, господин Бърк. Имам много по-важна кауза.
— Напълно си прав — съгласи се Шеймъс. — Дано Бог те закриля по време на пътуването ти.
Шон О’Тул с отбран екипаж от здрави и предани момчета отпътува за Лондон на борда на „Сулфур“. По време на плаването прегледа внимателно списъка, който Джони Монтагю му бе дал, и си отбеляза няколко имена. Сър Хорас Уолпол и синът му бяха умни политици, които се противопоставяха на всичко, което Джон Монтагю, четвъртият граф Сандуич, отстояваше в Камарата на лордовете. Сандуич обаче бе получил постовете си в адмиралтейството благодарение на близкия си приятел херцог Бедфорд и когато двамата обединяха силите си, бе трудно да бъдат победени.
Шон се усмихна на забележката, която бе надраскал Джони срещу името на херцога на Нюкасъл. Момчето явно беше доста по-умно, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото бе подчертало, че херцогът на Нюкасъл е заклет враг на херцог Бедфорд.
Граф Килдеър реши да покани хората от списъка на обяд в хотел „Савой“ и да им изброи всички предателства, които Монтагю бяха извършили срещу краля и страната си.
Дните след сватбата минаваха за Ема Реймънд Монтагю като насън. От години се бе научила да крие чувствата и мислите си, за да бъде съществуването й в грозната къща на Портман Скуеър поне що-годе поносимо.
В живота й със смущаваща точност всеки ден се повтаряше едно и също. Точно в четири и половина следобед я заливаше вълна на отвращение и я обземаше ужас. Отначало не й бе ясно на какво се дължи това, но после осъзна, че точно в четири и половина той напускаше адмиралтейството и с нейната безопасност бе свършено. За да се избави от задушаващото безсилие, Ема грабваше пелерината си и излизаше на кратка разходка.
Днес обаче повече от всякога се чувстваше като в капан. Миналата нощ, след като Джак прекара два часа в неуспешни опити да задоволи страстта си, накрая се заоплаква от нея.
— Ти не си само студена, ти си направо фригидна! Има нещо сбъркано у теб, Ема… Ти не си нормална!
— Не биваше да се жениш за мен — нещастно промълви тя, искайки с цялото си сърце наистина да не го бе правил.
— Не може повече да продължава по този начин. От утре вечер всичко ще се промени. Няма да търпя сълзите ти! Ще откликваш на желанията ми, Ема, ще ми даваш повече топлина! Аз все едно се любя с труп!
Точно в четири и половина, обхваната отново от вълната на отвращението и страха, Ема грабна пелерината си и изскочи от къщи. Вместо обаче да се разходи около площада, този път краката й сами я отведоха на Бейкър Стрийт, където бе по-тихо, по-рядко минаваха файтони и въздухът бе много по-чист.
Внезапно някаква карета отби и спря точно до нея. Любопитството я изтръгна от мъчителните мисли. Вратата се отвори и някакъв мъж застана насреща й. Зелените очи върху деликатното сърцевидно лице се разшириха от изненада.
— Емералд?
Погледът й бавно обхождаше всяка келтска черта. Тъмносивите очи… високите скули… Бе облечен в бяло и черно. Черни ботуши, черни, плътно прилепнали панталони и черна пелерина, която обгръщаше широките му рамене. Безупречно опънатите ръкавици от черна ярешка кожа довършваха картината.
— Шон… — Знаеше, че не може да бъде никой друг.
Той й протегна ръка.
— Ела! Повози се с мен, Емералд.
Поколеба се. Знаеше, че не бива да го прави. Беше омъжена жена; такива неща просто не се правеха. Не беше виждала Шон О’Тул от пет години. Той бе ирландец и олицетворение на всичко, което я бяха научили да мрази и презира. Стоеше пред него, обзета от страх. Нима не осъзнаваше колко различни бяха сега? И никога вече нямаше да бъдат същите…
Погледна към протегнатата му, ръка и сложи своята в нея.
Без да каже нито дума, Шон й помогна да се качи и почука по покрива с абаносовото си бастунче — сигнал за кочияша да тръгва.
Мислите й бясно препускаха. Той се бе променил напълно. Младостта си бе отишла. Сега лицето му бе на зрял мъж — дръзко, мъжествено и опасно. Всичко бе изваяно с твърди линии, дори устата, която толкова често я бе целувала в сънищата й. Тялото му също бе променено — по-слабо и по-мускулесто, сега то излъчваше сила и особено могъщество.
— Ела с мен да разгледаш „Сулфур“, Емералд.
— Сега ме наричат Ема.
Сребристите му очи се впиха в нейните.
— Не, сега те наричат Емералд и винаги ще бъдеш Емералд. Имаш много красиво име.
Внезапно осъзна колко мразеше да й казват Ема — бе толкова безлично и грозно.
— Не бива да идвам с теб до Темза. Трябва да се връщам у дома.