— Убиецо на магьосника! Разрушителю на магическата кула! — викаха те.
Дризт, скромен както винаги, сведе очи към земята.
— Приветстваме те, Риджис — все така викаха мъжете, — спасителю на Десетте града!
Изненадан и развеселен, Дризт погледна към приятеля си. Риджис безпомощно сви рамене, сякаш и той не знаеше какво да каже.
Мъжете вдигнаха полуръста и го понесоха на раменете си.
— Ще те отведем с почести на съвещанието в града! — провикна се един от тях. — Та кой друг, ако не ти, заслужава да вземе участие във вземането на важните решения за бъдещето на Десетте града!
И добави, сякаш тази мисъл му бе хрумнала в последния миг:
— Ти също можеш да дойдеш, елфе.
Дризт отказа поканата.
— Славете Риджис! — рече той и по устните му плъзна усмивка. — Ех, малки приятелю, всеки път успяваш да откриеш злато там, където другите намират само кал и тиня!
И като потупа приятеля си по рамото, елфът се отдръпна, за да направи път на процесията.
Докато мъжете го носеха към града, Риджис се обърна назад и завъртя очи, сякаш просто използваше случая да го отнесат дотам, накъдето и без това бе тръгнал.
Ала Дризт го познаваше прекалено добре.
Веселото настроение на елфа трая съвсем кратко.
Преди още да бе успял да помръдне, две джуджетата го поздравиха.
— Добре, че те открихме, приятелю елф — рече едното от тях и Дризт веднага разбра, че му носеха лоши новини.
— Бруенор? — попита той.
Джуджетата кимнаха:
— На смъртно легло е. Може в този миг вече да е мъртъв. Питаше за теб.
Без да кажат нищо повече, джуджетата поведоха Дризт към малка палатка, която бе опъната близо до изхода на тунелите им.
Вътрешността й тънеше в приглушена светлина. Край леглото, поставено до отсрещната стена, свели глави стояха Уолфгар и Кати-Бри.
На леглото лежеше Бруенор, с окървавени превръзки на главата и гърдите. Джуджето дишаше трудно и накъсано, сякаш всеки дъх можеше да му бъде последен. Дризт бавно се приближи до него, мъчейки се с всички сили да скрие сълзите, които напираха в лавандуловите му очи. Бруенор би искал да го види силен.
— Елфът… ли е? — с усилие каза джуджето, когато видя приятеля си да се надвесва над него.
— Дойдох, скъпи приятелю! — простичко рече Дризт.
— За да… ме изпратиш?
Елфът не знаеше какво да отговори на такъв прям въпрос.
— Да те изпратя? — опита се да се засмее той, макар че в гърлото му бе заседнала огромна буца. — Справял си се и с по-лоши рани! Да не съм те чул да говориш за умиране! Че кой ще открие Митрал Хол тогава?
— Ах, моя дом… — при името на родните му земи, лицето на Бруенор просветна, сякаш спомените и мечтите щяха да направят последния му път по-лек. Значи ще дойдеш с мен?
— Разбира се! — отвърна Дризт и погледна към Уолфгар и Кати-Бри, ала те, погълнати от собствената си скръб, стояха със сведени очи.
— Ала не сега, не… — немощно продължи джуджето. — Няма да можем, зимата е съвсем близо. През пролетта. Да, през пролетта!
Гласът му заглъхна и той затвори очи.
— Да, приятелю! — съгласи се елфът. — През пролетта. Ще дойда с теб в далечния ти дом през пролетта!
Бруенор погледна Дризт и за миг в очите му се завърна старият блясък. Доволна усмивка се разля по лицето му и елфът се зарадва, че бе дарил поне един щастлив миг на умиращия си приятел.
Погледна към Уолфгар и Кати-Бри и видя, че те също се усмихват.
Един на друг, с учудване отбеляза Дризт.
Внезапно, за най-голям ужас и изненада на елфа, Бруенор се изправи и захвърли окървавените превръзки настрани.
— Прекрасно! — провикна се той към тримата си приятели. — Обеща ми и вече не можеш да се отметнеш — имам свидетели!
Дризт замалко не падна от изненада, а когато се съвзе, намръщено погледна към Уолфгар. Варваринът и Кати-Бри с всички сили се мъчеха да сподавят смеха си.
Младежът сви рамене и замалко не прихна:
— Бруенор заплаши, че ако кажа и думичка, брадвата му ще заиграе и след това няма да съм по-висок от някое джудже!
— И щеше да го направи! — додаде Кати-Бри.
После двамата забързаха към вратата.
— Чака ме съвещание в Брин Шандер — обясни Уолфгар, докато се измъкваше.
Навън варваринът и Кати-Бри най-сетне избухнаха в смях.