Не, с този въпрос не се осъждам, нито това, което чувствам. Ние споделяме едни и същи идеи за света и за това какъв би трябвало да бъде той. Тя е близка до сърцето ми, както е и Миелики и ако открих своята богиня, когато се вгледах честно в себе си, то така открих и най-скъпия си приятел и съюзник.
Те и тримата са с мен, както и Гуенивар, скъпата Гуенивар. Живея в земя красива и истинска, земя, където във всеки момент трябва да бъдеш нащрек и да даваш най-доброто, на което си способен.
За мен това е раят.
1
Изкупителната жертва
Голямо облекчение обзе кервана на магьосниците от Домовата кула на мистиците, когато съзря заснежения връх на Грамадата на Келвин да се извисява на хоризонта. Тежкото пътуване от Пускан до далечното гранично поселище, известно като Десетте града, беше продължило повече от три седмици.
Първите дни не бяха толкова трудни. Групата се придържаше близо до Брега на меча и макар да се движеха из най-северните части на Царствата, летният бриз, повяващ откъм Неизбродимото море, беше доста приятен.
Но когато заобиколиха западните склонове на Гръбнака на света (планинската верига, която за мнозина представляваше най-северната граница на цивилизацията) и навлязоха в Долината на мразовития вятър, магьосниците веднага разбраха защо ги бяха съветвали да не предприемат това пътуване. Бяха им описвали Долината на мразовития вятър (хиляди квадратни мили пуста, неравна тундра) като едно от най-негостоприемните кътчета на Царствата и само един-единствен ден път из земите на север от Гръбнака на света беше достатъчен на Елделук, Дендибар Шарения и на останалите магьосници от Лускан, за да се съгласят напълно с това твърдение. Обградена от непроходими планини на юг, неспирно увеличаващ се ледник на изток и свирепо море, в което можеха да плават единствено хилядите айсберги на север и запад, в Долината можеше да се проникне само през прохода между брега и планините, път рядко използван, освен от най-издръжливите търговци.
До края на живота им две неща щяха да изникват в съзнанието на магьосниците, всеки път щом си спомнеха за това пътуване, две особености на живота в Долината, които пътниците никога не забравяха. Едното беше неспирното стенание на вятъра — сякаш самата земя изнемогваше под болките на непрестанно мъчение. Другото беше пустотата на долината — миля след миля сиво-кафеникав хоризонт и нищо друго.
Целта на кервана беше единственото, което внасяше някакво разнообразие — десет малки градчета, разположени около трите езера на областта и засенчвани от Грамадата на Келвин, единствената планина тук. Както и всички останали, които идваха в Долината, магьосниците търсеха изящните резбовани сувенири, които хората от Десетте града правеха от костите на едрокостата пъстърва, плуваща в езерата.
Някои от магьосниците обаче, бяха дошли с много по-нечисти цели.
Мъжът се възхити на лекотата, с която тънката кама проряза дрехата на стареца и се вряза в сбръчканата плът.
Моркай Червения се извърна рязко към ученика си, а разширените му от смайване очи се втренчиха в човека, когото през последните двадесет и пет години бе гледал като собствен син.
Акар Кесел изпусна камата и отстъпи назад, ужасен, че господарят му, уж смъртно ранен, още се държи на краката си. Той побягна назад, докато насреща му не се изпречи задната стена на малката колиба, в която лусканските магьосници се бяха настанили по време на престоя си в град Източен пристан. Кесел видимо трепереше, докато си представяше ужасяващите последици, срещу които щеше да му се наложи да се изправи, ако (а това изглеждаше все по-вероятно) се окажеше, че старият вълшебник бе намерил начин да победи дори смъртта.
Какво ли зловещо наказание щеше да стовари върху него могъщият му учител заради измяната? На какви ли незнайни изтезания, надвишаващи по ужас и най-страшните мъчения, използвани по тези земи, беше способен един толкова силен магьосник като Моркай?
Очите на стареца не се отделиха от Акар Кесел, Дори когато и последната светлинка в тях започна да гасне. Не си зададе въпроса защо, дори не попита Кесел за мотивите му. Някой някъде щеше да се сдобие с власт, в това беше сигурен — винаги беше така, когато имаше измяна. Това, което го озадачаваше беше „машата“, не мотивът. Кесел? Как можеше Кесел, несръчният му чирак, чиито заекващи устни едва съумяваха да произнесат и най-простото заклинание, да очаква облага от смъртта на единствения човек, който бе проявявал към него нещо повече от елементарна учтивост?