— Имах предвид, че може би друг цвят би ти подхождал повече. Синьото например ще отива на очите ти.
Кесел се изсмя облекчено:
— Навярно — съгласи се той, а пръстите му нервно потръпваха.
Дендибар внезапно се отегчи от този фарс и направи знак на широкоплещестия си придружител да ги отърве от жалкия досадник.
Елделук покорно поведе Кесел по уличката.
— Върни се в конюшните — нареди му той — и кажи на собственика, че магьосниците ще заминат за Лускан още тази нощ.
— Ами тялото?
— Остави го — със зла усмивка отвърна Елделук. — Онази колиба я пазят за пътуващи търговци и сановници от Юга. Най-вероятно ще си остане празна до следващото лято. Едно убийство повече в тази част на света няма да предизвика особено безпокойство, а дори и добрите хорица от Източния пристан да успеят да разтълкуват какво в действителност се е случило, бъди сигурен, че ще бъдат достатъчно разумни, за да гледат собствената си работа и да оставят проблемите на магьосниците на самите магьосниците.
Групата от Лускан напусна колибите под лъчите на залязващото слънце.
— Върви сега и ни търси по изгрев-слънце — рече Елделук и се загледа след Кесел, който се отдалечи забързано, въодушевен като малко момче.
— Какъв късмет, че можахме да намерим толкова удобна маша за нашата работа — отбеляза Дендибар. — Глупавият чирак на магьосника ни спести доста проблеми. Съмнявам се, че щяхме да успеем да се доберем до стария хитрец сами. Макар че само боговете знаят как този жалък нещастник успя да се превърне в слабото място на Моркай.
— Достатъчно слабо за върха на камата — изсмя се друг глас.
— А и местенцето си го бива — отбеляза трети. — Загадъчните трупове в този варварски край не са нищо друго освен неудобство за чистачките.
Широкоплещестият Елделук се разсмя с глас. Отвратителната задача най-сетне беше изпълнена и сега най-после можеха да напуснат тази безплодна ледена пустиня и да се върнат у дома.
Изпълнен с оживление, Кесел крачеше през селището на път към плевнята, в която бяха настанени конете на магьосниците. Струваше му се, че сега, когато вече беше магьосник, всичко, дори и най-малките подробности в ежедневието му щяха да бъдат различни, сякаш някаква загадъчна сила се бе вляла в него и бе променила доста оскъдната му дарба.
Той изгаряше от нетърпение, предвкусвайки властта, която щеше да притежава. Една улична котка бавно пресече пътя и му хвърли изпитателен поглед.
Присвил очи, Кесел се огледа наоколо, за да види дали някой не го наблюдава и промърмори:
— Защо пък не?
После насочи смъртоносен пръст към котката, и изрече думите, които трябваше да предизвикат взрив от енергия. При тази гледка неспокойното животно побягна, но взрив така и не последва.
Кесел погледна към опърления си пръст и се зачуди къде ли беше сбъркал.
Не че беше твърде изненадан. Почернял нокът (и то неговият собствен) — това беше най-силният резултат, който бе съумявал да постигне с тази магия.
2
На брега на Маер Дуалдон
Полуръстът. Риджис, единственият от своята раса на разстояние стотици мили, сключи ръце зад главата си и се облегна на мекия мъх, който покриваше дънера на дървото. Риджис беше нисък, дори и за своя дребен народ — перчемът на къдравата му кестенява коса, едва надвишаваше трите фута, но пък коремът му беше доста закръглен, благодарение на голямата му любов към хубавото хапване или хапвания, според случая (ако му се удадеше такава възможност).
Кривата пръчка, която му служеше за въдица, стърчеше над него, придържана здраво от косматите пръсти на краката му и се отразяваше в кристалните води на езерото Маер Дуалдон. Малки вълнички се плъзнаха върху отражението, когато червената дървена плувка започна да подскача лекичко. Кордата висеше отпуснато близо до брега и затова Риджис не усети рибата, която налапа примамката. Само след секунди на кукичката нямаше нито примамка, нито риба, но полуръстът така и не разбра, а щяха да минат часове докато се сети да провери какво става. Не че го интересуваше кой знае колко.
Беше тук, за да си почива, а не да върши работа. Зимата наближаваше и това най-вероятно щеше да бъде последната му екскурзия до езерото; тогава той не ходеше за риба, за разлика от някои безумно алчни жители на Десетте града. Освен това Риджис имаше достатъчно голям запас от кости на пъстърви, уловени от другите, който щеше да му стигне за всичките седем зимни месеца. Той наистина правеше чест на своята раса, която съвсем не се славеше с амбициозност, като се опитваше да внесе частица цивилизация в земя, където такава въобще не съществуваше и която се намираше на стотици мили от най-близкия град, достоен за това определение. Другите полуръстове никога, дори и през летните месеци, не идваха толкова на север, а предпочитаха удобствата на по-южните земи. Риджис също би си стегнал багажа и би заминал на юг с най-голямо удоволствие, стига да не беше дребният проблем, който съществуваше между него и един от членовете на известна гилдия на крадци.