Но дори и това не беше оправдание, бесен на собствената си небрежност си каза Дризт, когато двама снежни човека, все още облечени в летните си маскировъчни кожи, изникнаха внезапно пред него.
Червеният флаг, който се издигна от палубата на една от рибарските лодки, означаваше улов. Риджис го следеше с очи докато се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.
— Поне четири фута има, че и повече — одобрително промърмори той, когато флагчето спря точно под напречната греда на мачтата. — Тази вечер в някоя къща ще падне веселба.
Веднага след първата дойде и втора лодка и в устрема си се блъсна във вече закотвения съд. Двата екипажа моментално извадиха оръжията си, макар и да останаха на корабите си и Риджис, отделен от тях само с водата, чу виковете на капитаните:
— Ей! — извика капитанът на втората лодка. — Отмъкна ми улова!
— Ти да не си хванал морска болест — не му остана длъжен капитанът на първия кораб. — Т’ва си е наш’та риба — честно и почтено уловена. А сега обръщай т’ва пробито корито и се пръждосвай оттук!
Както можеше и да се очаква, вторият екипаж се прехвърли на борда на чуждата лодка, още докато капитанът говореше.
Риджис отново се загледа в облаците — караницата изобщо не го интересуваше, макар че шумът от битката беше доста неприятен. Такива разправии бяха често срещани тук — винаги се караха заради риба и най-често, когато някой уловеше нещо голямо. Обикновено тези разпри не бяха сериозни, повече перчене и шумотевица, отколкото истински бой и рядко някой биваше ранен или убит. Естествено, имаше и изключения. В едно счепкване, в което бяха участвали седемнадесет лодки, моряците от екипажите на три лодки и половина бяха посечени, а телата им — оставени да се носят по окървавените вълни. От този ден хората забравиха старото име на това езеро, най-южното от трите — Делон Лун — и го нарекоха Езеро на алените води.
— Ах, малки рибки, колко зло носите на хората — промърмори Риджис, мислейки си с насмешка за всичко, което сребристите риби предизвикваха между алчните жители на Десетте града.
И десетте селища дължаха съществуването си на едрокостата пъстърва, с нейната голяма, подобна на юмрук глава и кост, много наподобяваща слоновата. Тези езера бяха единственото място в света, в което се въдеха ценните риби и въпреки че местността беше неплодородна и дива, населена с варвари и човекоподобни, а честите бури, които вилнееха тук, можеха да пометат и най-масивната постройка, мисълта за бързо забогатяване продължаваше да примамва хора и от най-отдалечените краища на Царствата.
Ала както идваха, така неотменно си и отиваха. Долината на мразовития вятър беше неприветлива, сива пустош със суров климат и безброй опасности. Смъртта бе честа гостенка тук и покосяваше всеки, който не можеше да се справи с жестоката действителност на живота в Долината.
И все пак в последните сто години, след като бе открито съществуването на едрокостата пъстърва, населението на Десетте града се беше увеличило значително. Първоначално деветте селца, разположени около езерата не бяха нищо повече от няколко особено добри за риболов места, които малцината заселници си бяха харесали и обявили за свои. Брин Шандер, десетото селище — сега обграден със стена и кипящ от живот град, в който живееха няколко хиляди души — тогава беше просто един пуст хълм, на който имаше само една самотна колиба, в която веднъж в годината рибарите се срещаха с търговците от Лускан, за да обменят както стоки, така и новини.
В онези дни да се види лодка, пък била тя и малко едноместно кану в езерото, чиито води бяха леденостудени през цялата година и можеха за минути да погубят човека, имал нещастието да падне в тях, бе истинска рядкост. Сега обаче, всеки град имаше цяла флотилия от свои собствени лодки, които плаваха под неговото знаме. Само в Таргос (най-големият от риболовните градове) имаше повече от хиляда лодки, включително и двумачтови шхуни с повече от десет души екипаж.
Откъм двата кораба долетя предсмъртен вик, чуваше се и звън на остриета. Риджис за пореден път се зачуди дали животът на хората от Десетте града нямаше да е по-добър без пъстървата.
Не можеше все пак да отрече, че за него Десетте града се бяха превърнали в сигурно убежище. Опитните му, ловки пръсти лесно бяха свикнали с инструментите за резба, а наскоро дори бе избран за представител на Съвета на един от градовете. Е, вярно, че Самотната кория беше най-малкото и най-северното градче, последно убежище за най-големите разбойници, но въпреки това за полуръста този пост беше чест. А и удобство. Понеже беше единственият истински резбар в градчето, той беше и единственият, който имаше както основание, така и желание да ходи редовно до Брин Шандер — главното поселище и търговски център на Десетте града. За полуръста това беше повече от добре дошло. Срещу десет процента от печалбата, той доставяше почти целия улов на хората от Самотната кория на пазара. Дори само това му стигаше, за да си живее леко.