Нийл спря. Сто години преди Уилям Завоевателя да нахлуе тук, тази крепост не е била нищо повече от дървено укрепление на саксонците, по-късно разрушено от норманите и заменено с иззидана от камъни крепост. Уилям Руфъс, синът на Уилям Завоевателя, беше издигнал по време на господството си още една кула, голямата зала и кухненска пристройка. След коронацията на Хенри първият граф Морлекс беше заповядал да издигнат във вътрешния двор на крепостта нещо като дом на владетеля.
Нийл гледаше жалките останки от тази крепост. По-голямата част от външната стена беше разрушена, само четириъгълната норманска кула сякаш не бе засегната. Опушени от пламъците камъни бяха струпани на камари.
— О, сър! — възкликна по-скоро ужасен Уолтър, но побърза да добави: — Сър, мисля, че можеше да е и по-зле.
Нийл си почеса брадичката. Който получаваше награда от Хенри Плантадженет, трябваше да е готов за изненади. Наистина кралят му беше казал, че младият принц Хенри се е разпореждал тук преди две години, но беше пропуснал дори да спомене каква съсипия беше оставил след себе си. От друга страна, беше дал ясно и недвусмислено да се разбере, че е дълг на новия барон да възстанови крепостта.
— Е, хайде да разгледаме всичко по-отблизо — каза Нийл и пришпори коня.
Колоната го последва нагоре по хълма и спря по негова команда при някогашния подвижен мост. Оттук можеше да се види вътрешният двор. Нийл не откри нито някогашната зала, нито дома на владетеля. От тях не беше останало нищо, а втората кула нямаше дори покрив.
— Ален Брюс, бретонецът, и неговият уелски съюзник са живели тук, преди принц Хенри да тръгне от Рексам, да нахлуе тук и да обсади крепостта — обясни Уолтър. — Трябва да е било истински шок за крал Стивън… тъкмо тогава той не можел да си позволи такава загуба на границата на Уелс.
Нийл се загледа в зелената тинеста вода в крепостния ров, в която плуваше умрял плъх.
И той се радваше, че ужасната война най-сетне беше свършила. Бе прекарал по-голямата част от досегашния си живот като войник и се надяваше сега да има приятен дом.
— Разполагаме само с петдесетина рицари, настанени в града, често въпреки волята на гражданите, които не са очаровани от необходимостта да ги подслонят, още повече че и те самите кажи-речи нямат какво да ядат — отбеляза Уолтър.
Нийл погледна към френските си рицари, яхнали отегчено конете си.
— Непрекъснато се оплакват, че тук било много студено — продължи Уолтър. — Ех, нали знаем, че колкото по-добре им се плаща, толкова по-малко своеволия си позволяват… и знаете ли какво си казах… ами че те чакат вече от месеци да си получат заплатите.
Дълговете на Хенри — помисли си ядосано Нийл и плъзна поглед по разрушената крепост.
— Кралят няма пари — каза той след малко. — А с малкото, което има, трябва да си купи благоразположението на своите английски графове…
Уолтър беше прав. Имаше остра нужда от селяни, които да изчистят с лопати и кофи крепостта. Подобен труд рицарите щяха да възприемат като унижение.
— Боя се, че не можем да очакваме от Лондон никакви пари каза той. — Трябва да видим как да се оправим сами. Затова мисля, че ще се наложи да принудим селяните да работят за нас шест дена в седмицата, освен това ще трябва сами да си носят и сечивата…
— Няма да е хич лесно — каза Уолтър. — Нали трябва тъкмо сега да си орат нивите…
— По дяволите, какво общо има едното с другото — изръмжа Нийл — след напрегнатата езда този ден старата му рана беше почнала да го боли. — Години наред не са били принуждавани да работят за господаря на крепостта… но сега вече край.
Той пришпори коня и препусна през една нива. Всъщност съжаляваше, че е нахокал толкова невъздържано горкия Уолтър, но болките в крака вече ставаха непоносими.
Земята още беше мека след честите зимни дъждове, но пръстта миришеше на пролет. Нийл знаеше, че неговата крепост е примамка за уелсците, готови да напуснат планините и да се опитат да я нападнат. Имаше на разположение само сто френски рицари, от тях половината разквартирувани в града. Освен това ставаше дума само за кавалеристи. С пехотинци, които също му трябваха, той изобщо не разполагаше.
Преди войната на тези ниви отглеждаха жито, елда и овес, а вълната от овцете изпращаха дори във Фландрия, където от нея тъчаха фини платове. За щастие в Лондон се беше осведомил най-подробно, иначе гледката на тези необработени, буренясали ниви можеха да го хвърлят в дълбока депресия. Та ако ще само затова, че кралят се надяваше с негова помощ да напълни държавната хазна. Боже милостиви, как да го направи? Едно беше сигурно — трябва час по-скоро да намери решение за всички проблеми.