— Но тогава ще настояваме — вметна свещеникът. — Пет лири.
Мисис Кейв взе да се извинява за мъжа си, обяснявайки, че понякога той бил „малко особен“, а когато двамата клиенти си отидоха, съпружеската двойка пристъпи към разпалено обсъждане на инцидента от всичките му страни.
Мисис Кейв говореше на съпруга си с изключителна прямота. Нещастното човече, треперейки от вълнение, се заплете в обясненията си, като ту твърдеше, от една страна, че имал пред вид друг купувач, ту уверяваше, от друга, че кристалът всъщност струва десет гвинеи1.
— А защо поиска пет лири? — възразяваше жена му.
— Остави ме да си върша работата, както сметна за добре! — тросна се мистър Кейв.
У мистър Кейв живееха заварениците му — дъщеря и син, и на вечеря сделката бе отново подложена на обсъждане. Всички тук имаха неласкаво мнение за търговските похвати на мистър Кейв, ала тази негова постъпка им се струваше връх на глупостта.
— Предполагам, че той и по-рано е отказвал да продаде тоя кристал — каза завареникът, осемнайсетгодишен дангалак.
— Но са му давали пет лири! — възкликна завареницата, двайсет и шест годишна жена, която обичаше да спори.
Отговорите на мистър Кейв бяха жалки; той само мънкаше неуверено, че най-добре си знае работата. Посред вечерята го подгониха да затвори дюкянчето за през нощта; ушите му пламтяха, зад очилата му проблясваха ядни сълзи. Защо бе държал кристала на витрината толкова време! Ама че глупост! Тази мисъл най-много го измъчваше. Не виждаше засега начин да избегне продажбата.
След вечеря завареницата и завареникът се премениха и излязоха, а жена му се оттегли на горния етаж да обмисли търговските страни на въпроса с кристала над чаша гореща вода със захар, лимон и още нещо. Мистър Кейв отиде в дюкянчето си и остана там до късно, уж да украси с камъчета аквариумите за златни рибки, а в действителност с друга цел, която ще обясним по-нататък. На другия ден мисис Кейв забеляза, че кристалът е махнат от витрината и е сложен зад стари книги по въдичарство. Тя го върна обратно, на видно място. Но не отвори повече дума за него, тъй като силно главоболие й отнемаше желанието да спори. На мистър Кейв винаги му липсваше такова желание. Денят мина неприятно. Мистър Кейв беше разсеян като никога и при това необикновено раздразнителен. Следобед, когато жена му както винаги легна да подремне, той пак махна кристала от витрината.
На другия ден се наложи да занесе „морски кучета“ в едно от медицинските училища, където бяха нужни за дисекция. В негово отсъствие мисълта на мисис Кейв отново се върна на въпроса за кристала и начините за най-рационално използуване на непредвидения доход от пет лири стерлинги. Тя вече им бе направила много приятно разпределение — между другото за зелена копринена рокля за себе си и пътуване до Ричмънд, — когато позвъняване на външната врата я призова в дюкянчето. Клиентът беше демонстратор, дошъл да се оплаче, че поръчаните предния ден жаби не са доставени. Мисис Кейв не одобряваше този бранш от дейността на мистър Кейв, и джентълменът, който бе дошъл с малко враждебно настроение, се оттегли след кратък разговор — напълно вежлив, поне доколкото зависеше от него. Тогава погледът на мисис Кейв, естествено, се насочи към витрината; защото гледката на кристала беше гаранция, че ще има петте лири и че мечтите й ще се сбъднат. Ала какво бе нейното учудване, когато не го видя там!
Тя се втурна към мястото зад тезгяха, където го бе намерила предния ден. Нямаше го и там; тогава се залови незабавно да претърсва трескаво целия магазин.
Когато към два без четвърт следобед мистър Кейв се върна от работата си с „морските кучета“, той завари магазина в безредие, а жена му, коленичила зад тезгяха, ровеше настървено в материала му за препариране. Щом звънецът извести завръщането му, тя подаде над тезгяха зачервеното си от гняв лице и тутакси го обвини, че „го е скрил“.
— Какво съм скрил? — запита мистър Кейв.
— Кристала!
При тази дума мистър Кейв, наглед много изненадан, се завтече към витрината.
— Нима го няма тук? — извика той. — Боже мой! Какво е станало с него?
Точно в тоя момент от външната врата в магазина влезе, ругаейки страшно, завареникът на мистър Кейв, който се бе прибрал само минута-две преди него. Той чиракуваше при един търговец на оказионна мебел на същата улица, но обядваше в къщи и, естествено, беше много ядосан, че яденето още не е готово.
Но като чу за изчезването на кристала, той забрави обеда и пренесе гнева си от майка си към своя втори баща. Разбира се, най-напред майката и синът решиха, че бащата го е скрил. Но мистър Кейв се кълнеше, че не знае какво е станало с кристала; той поддържаше така пламенно показанията си по въпроса, че слюнки хвърчаха от устата му, а на края се разпали дотолкова, че обвини първо жена си, а после завареника, че сами са взели кристала с цел да го продадат скришом. Така започна един крайно ожесточен и емоционален спор, в резултат от който мисис Кейв получи силна нервна криза — нещо средно между истерия и амок, а завареникът закъсня с половин час за мебелния магазин. Мистър Кейв избяга от припадъка на жена си в дюкянчето.