— Къде е? — извика Арни. — Сключихме сделка! По дяволите, нали сключихме сделка! Имам разписка!
— Успокой се — каза Льобей. Видя ме, застанал на долното стъпало с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — Кво му става на твоя приятел, синко?
— Колата я няма — казах аз. — Ето какво му е.
— Кой я купи? — възкликна Арни. Никога не бях го виждал така вбесен. Ако в този момент имаше пистолет, сигурно щеше да го опре в челото на Льобей. Неволно изпитах смайване: все едно, че пред очите ми заекът се беше превърнал в хищник. Да ме прости Господ, ама смътно ми се мярна мисълта дали Арни няма мозъчен тумор.
— Кой я е купил? — повтори Льобей тихо. — Ами, никой не я е купил още, синко. Нали си я запазил срещу капаро. Вкарах я в гаража, тва е всичко. Сложих й резервата и смених маслото.
Изпъчи се и ни дари с абсурдна, царствена усмивка.
— Колко великодушно от ваша страна — озъбих се аз. Арни го изгледа колебливо, след това изви рязко глава към затворената врата на скромния гараж, свързан с къщата с пътечка, покрита със сгурия.
— Освен това не исках да я оставям навън, след като ти си предплатил за нея — добави старецът. — Имах разправии с един-двама от типовете на тази улица. Една нощ някакво хлапе хвърли камък по колата ми. Тук имам съседи, дошли направо от старата Б.Л.
— Това пък какво е? — попитах аз.
— Бригадата на лайнарите, синко.
С присвити очи огледа срещуположната страна на улицата, като снайперист, взел на мерника си чистите, икономични коли на чиновниците, прибрали се от работа, децата, които играеха на гоненица и скачаха на въже, хората, седнали на верандите си с чаши в ръка в настъпващата вечерна прохлада.
— Иска ми се да зная кой беше оня, дето хвърли камъка — промълви той. — Тъй вярно, умирам да знам кой е бил.
Арни се изкашля.
— Съжалявам, че ви създадох неприятности.
— Не се безпокой — каза Льобей рязко. — Харесва ми като видя някой да държи на това, дето е негово… или почти негово. Носиш ли парите, момче?
— Да, нося ги.
— Добре, да влезем вкъщи. И приятелят ти да заповяда. Ще оформим продажбата и ще полеем сделката с по една бира.
Побързах да откажа:
— Не, благодаря. Аз ще остана вън, ако нямате нищо против.
— Както искаш, синко — каза Льобей и… намигна. И до ден днешен не знам какво би трябвало да означава това намигване. Двамата влязоха вътре и вратата се хлопна след тях. Рибата беше хваната и готова за почистване.
Странно потиснат, тръгнах по пътеката към гаража и опитах вратата. Вдигна се лесно и отвътре ме лъхнаха същите миризми, които усетих вчера, когато отворих вратата на плимута — на масло, на стара тапицерия, на натрупана горещина от дългото лято.
На едната стена бяха опрени гребла и други вехти градински инструменти. На другата стена висяха стар маркуч, велосипедна помпа и старомодна чанта, пълна с ръждиви пръчки за голф. В центъра беше колата на Арни. В наши дни дори кадилаците са компактни, а Кристин изглеждаше дълга цял километър. Паяжината от пукнатини на едната страна на предното стъкло улавяше светлината и то проблясваше като амалгама. Някакво момче с камък, както беше казал Льобей или може би малко произшествие на път за вкъщи от дома на ветераните след нощ, прекарана в наливане с долнопробна ракия и спомени от войната. За доброто старо време, когато човек можел да види Европа, Тихия океан и мистериозния Изток през мерника на базуката. Кой знае… пък и едва ли има значение… Каквато и да е истината, нямаше да е лесно да се намери стъкло за подмяна.
Нито пък евтино.
Помислих си: „О, Арни, здравата си загазил!“
Спадналата гума, която Льобей беше махнал, стоеше до стената. Отпуснах се на ръце и на колена и надникнах под колата. Там беше започнало да се образува прясно петно от масло, което се чернееше на фона на кафеникавото очертание на друго, по-старо, по-широко петно, просмуквало се в бетона години наред. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Блокът положително беше пропукан.
Минах отпред до мястото на шофьора и точно когато хванах дръжката на вратата, съзрях кофа за боклук в отсрещния ъгъл на гаража. От нея се подаваше голяма пластмасова бутилка. Видях част от надписа върху нея: „САПФ…“
Изстенах. О, да, наистина беше сменил маслото. Колко великодушно от негова страна! Беше източил старото и налял машинно масло „Сапфир“. Това е оня боклук, който можете да купите срещу 3, 50 долара за рециклиран двайсетлитров бидон. Роланд Д. Льобей беше цар, нали? Роланд Д. Льобей беше душичка.
Отворих вратата и седнах зад волана. Сега миризмата в гаража вече не беше неприятна, подсказваща занемареност и поражение. Кормилото на колата беше широко и червено — вдъхваше увереност. Погледнах отново смайващия спидометър, разграфен не до 70 или 80, а чак до 120 мили в час. Нямаше километри, изписани с червени цифрички отдолу; когато това маце е слизало от конвейера, идеята да преминем към метричната система все още не е била хрумнала на умните глави във Вашингтон. Нямаше и голямото червено 55. По онова време бензинът вървял по 29,9 цента за галон, дори по-малко, ако имате късмет в града ви да се води ценова война. До арабското петролно ембарго и ограничаването на скоростта за икономия на гориво оставали още петнайсет години.