„Доброто старо време“ — помислих си и неволно се усмихнах. Бръкнах отляво под седалката и напипах копчето за придвижване на седалката въпреки съмненията ми, че работи. Имаше климатична инсталация (тя положително не действаше) и голямо радио с лъскави бутони — хващаше само средни вълни, разбира се. През 1958 ултракъсите вълни са били почти неизползвани.
Сложих ръце на кормилото и нещо се случи. Дори и сега, след толкова време и продължителен размисъл, не съм сигурен какво точно беше това. Може би видение, но съвсем мимолетно. Сякаш за миг разкъсаната тапицерия се смени с нова, ухаеща на найлон… или може би на истинска кожа. Воланът вече не беше протъркан; никелираните части меко проблясваха в здрача.
„Хайде да се повозим, шефе — като че ли нашепваше Кристин сред тишината на задушния гараж. — Хайде да попътуваме.“
За миг сякаш всичко се промени. Грозната плетеница от пукнатини на предното стъкло изчезна — или така ми се стори. Полянката, която се виждаше през вратата, не беше покрита с пожълтяла и проскубан трева, а с прясно окосена зеленина. Пътеката беше току-що циментирана, без нито една пукнатина. Видях (или ми се стори, че виждам) пред бараката кадилак модел 1957 година. Аристократичното произведение на „Дженерал Мотърс“ беше тревистозелено, без петънце ръжда по него, с големи гангстерски гуми с бели джанти и капаци, които блестяха като огледала. Кадилак с размерите на кораб, защо не? Бензинът е бил евтин като чешмяна вода.
„Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме.“
Добре, защо не? Ще я изкарам от гаража и ще се отправя към старата гимназия, все още на мястото си — щеше да изгори чак след шест години, през 1964 — ще пусна радиото, за да хвана Чък Бери, който пее „Мейбълин“, или Евърли Брадърс със „Събуди се, малка Сузи“, или може би Робин Люк да вие „Сузи дарлинг“. После ще…
После стремглаво изскочих от Кристин. Вратата се отвори със зловещо скърцане и здравата си ударих лакътя в стената на гаража. Блъснах вратата с крак (право да ви кажа, дори не исках да я докосвам) и се втренчих в плимута, който, освен ако не станеше чудо, скоро щеше да принадлежи на моя приятел Арни. Разтърках ожуления си лакът. Сърцето ми биеше лудо.
Видението бе изчезнало. Никакъв хром, никаква нова тапицерия. Точно обратното — множество ръждясали драскотини, единият фар липсваше (предишния ден не бях забелязал това), антената беше дивашки изкривена. И тази неприятна миризма на мухъл и мръсотия…
Още тогава реших, че не харесвам колата на моя приятел Арни.
Излязох от гаража, като непрекъснато се озъртах назад през рамо — кой знае защо, но се страхувах от колата зад гърба ми. Сигурно ще ви прозвучи глупаво, но точно така се чувствувах. А тя си седеше там с очуканата си, ръждива броня, нямаше нищо зловещо или дори странно в нея. Беше просто много стар плимут, с лепенка от технически преглед, чийто срок бе изтекъл на 1 юни 1976 година.
В този момент Арни и Льобей излязоха от бараката. Арни държеше къс хартия — квитанцията за покупката, предполагам. Ръцете на стареца бяха празни; вече беше скрил парите.
— Надявам се, че ще ти достави удоволствие — рече Льобей, а аз си помислих, че прилича на стар сводник, който предлага жена на много младо момче. Усетих как в мен се надигна вълна от отвращение към него — към този тип с келяво теме и с кирлив медицински корсет. — Сигурен съм, че ще й се наслаждаваш. След време.
Извърна гуреливите си очи към мен, задържа ги за миг върху лицето ми, сетне отново се втренчи в Арни и повтори:
— След време.
— Да, сър — разсеяно отвърна Арни. Тръгна към гаража като сомнамбул и се спря, загледан в колата си.
— Ключовете са вътре — каза Льобей. — Ще трябва да си я откараш, нали разбираш?
— Ще може ли да потегли?
— Вчера вечерта тръгна — каза Льобей, но очите му се стрелнаха встрани. После продължи с тон на човек, който си измива ръцете от цялата работа: — Приятелчето ти сигурно има здраво въже в багажника, нали?
Така си и беше, но ми стана неприятно, че се е досетил. Въздъхнах… Не исках да имам нищо общо със старата таратайка, която Арни беше купил, но предчувствах как лека-полека тя ще навлезе в живота ми.