Купуването на гума трябваше да стане светкавично, но отначало попаднах в два автосервиза на самообслужване, които дори не продават масло, само бензин. Обслужваха се от умствено изостанали момичета в будки от бронирано стъкло, които седят пред компютърен дисплей, четат „Нешънал Инкуайърър“, и преживят дъвка, достатъчно голяма да задави слон.
Третият сервиз беше на „Тексако“ и продаваше гуми. Разполагаха с подходящи гуми за плимута (тогава още не можех да го наричам Кристин, нито да си мисля за нея — за него — с това име) само за двайсет и девет и петдесет, но сервизът се обслужваше само от едно момче и то трябваше да сложи новата гума на джантата и същевременно да налива бензин. Предложих да го заместя, но то отговори, че шефът ще го убие, ако го спипа.
Когато поставих гумата в моя багажник и платих на момчето два долара за работата, вече се смрачаваше. Храстите хвърляха дълги виолетови сенки. Докато бавно се движех по улицата, видях как последната дневна светлина струи хоризонтално през пролуката между „Арби“ и алеята за боулинг. Златистата светлина беше почти ужасяваща със странната си, неочаквана красота.
Обзе ме внезапна паника, почувствах, че се задушавам. За първи път ме обземаше такова чувство през тази година — през тази дълга, странна година — но не и за последен. И въпреки това ми е трудно да го обясня или даже да го определя. По някакъв начин беше свързано с това, че беше 11 август 1978 година, че от следващия месец щях да бъда в последния клас, че началото на учебната година щеше да означава край на дълъг, спокоен период от моя живот. Подготвях се да стана възрастен човек и за пръв път го прозрях сред тайнствената светлина, проникваща в пролуката между алея за боулинг и закусвалня. В този момент разбрах защо хората се страхуват да пораснат — защото това означава да свалят една маска и да я заменят с друга. Като дете се учиш как да живееш, а като възрастен човек се учиш как да умреш.
Странното усещане премина, но се почувствах потресен и тъжен — доста непривично за мен състояние.
Когато завих обратно по „Бейсин Драйв“, изведнъж осъзнах, че съм забравил проблемите на Арни и се опитвам да се справя с моите собствени — размислите за възрастта ми бяха припомнили, че ми предстои влизане в колежа, отделяне от родния дом и опит за място в щатския отбор, за което трябваше да се състезавам с още шейсет души, преминали квалификациите, вместо само десет или двайсет. Навярно ще си кажете: „Голям праз, Денис, имам добра новина за теб: на един милиард червени китайци хич не им пука дали ще влезеш в първа дивизия“. Прави сте. Но просто се опитвам да ви обясня, че всичко това за първи път ми се видя реално… и доста страшно. Понякога умът ти се отплесва, независимо от желанието да забравиш неприятните проблеми.
Настроението ми никак не се подобри като видях, че мъжът на дебеланата се е прибрал и че двамата с Арни са настръхнали един срещу друг, очевидно готови всеки момент да се сбият.
Двете малки деца все още седяха тържествено на колелата си, очите им се стрелкаха към Арни и към баща им, като че бяха зрители на някакъв апокалиптичен тенис мач, след който реферът с удоволствие ще застреля победения. Очевидно очакваха момента, когато баща им ще размаже моя хилав приятел.
Побързах да спра, излязох от колата и се втурнах към тях.
— Ня’а да говоря повече, пъпчивецо! — викаше таткото. — Казвам ти да я махаш, веднага!
Носът му беше голям, сплескан, с изпъкнали червени вени. Лицето му беше червено като рак, а по врата му, над сивата работна риза изскачаха дебели като въжета вени.
— Не мога да карам по капла! — извика Арни. — Нали ти обясних. Ти не би го направил, нали?
— Аз ще те подкарам тебе по капли, говняно лице — каза таткото, очевидно решил да покаже на децата си как големите хора решават проблемите си в действителния свят. — Не може да паркираш смотаната си бричка пред мойта къща. Не ме вбесявай момче, щот ше си изпатиш.
— Никой няма да си изпати — казах аз. — Хайде, господине. Дайте ни малко време.
Арни благодарно ме изгледа; разбрах колко е бил изплашен и че все още се страхува. Винаги аутсайдер, той знаеше, че в него има нещо, Бог знае какво, което кара определени типове да искат да му избият зъбите. Изглежда е бил убеден, че и сега няма да му се размине — но този път беше решил да не се предава.
Очите на мъжа се извърнаха към мен.
— Още един — каза той, сякаш се учудваше, че на света има толкова много дръвници. — Искате ли да ви смеля и двамата? Туй ли искате? Ше го направя, не се съмнявайте.