Аз пък го научих да плува. Накарах го да прави физически упражнения и да яде зеленчуци, за да укрепи мършавото си тяло. Намерих му работа в пътностроителна бригада през лятото преди завършването на гимназията — но и за това двамата трябваше да се преборим с родителите му, които се считаха за големи приятели на ратаите в Калифорния и на стоманолеярите в Бърг, но се ужасяваха от мисълта, че надареният им син (блестящо изкарал теста за интелигентност, нали помните) може да си изцапа ръцете и да си изпече врата.
Точно тогава, към края на лятната ваканция, Арни видя за пръв път Кристин и се влюби в нея. Бях с него през този ден — връщахме се от работа — и съм готов да го потвърдя и пред Всевишния, ако ме попита, че той хлътна и то яко. Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно и ако скоро не бе станало страшно. Щеше да е смешно, ако не беше толкова трагично.
Но всъщност какво се случи?
Тъжно беше от самото начало. И бързо ставаше все по-трагично.
ПЪРВА ЧАСТ
ДЕНИС — ЮНОШЕСКИ ПЕСНИ ЗА КОЛИ
1. КАК ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИДЯХМЕ КРИСТИН
— Господи! — внезапно извика Арни Кънингам.
— Какво има? — попитах.
Зад очилата с метални рамки очите му бяха изцъклени, притискаше ръка към лицето си, така че дланта покриваше отчасти устата му. Изви главата си назад, сякаш бе прикрепена върху сачмени лагери.
— Спри колата, Денис! Върни се!
— Какво…
— Върни се, искам да я погледна отново.
Изведнъж разбрах.
— О, я зарежи тази работа — казах. — Ако имаш предвид това… нещо, което току-що отминахме…
— Върни назад! — почти изкрещя той.
Дадох на заден ход и си казах, че навярно се майтапи. Но той беше напълно сериозен. Бе налапал въдицата или, казано литературно, беше се влюбил.
Кристин беше трагична и никога няма да разбера Арни какво видя в нея през този ден. Лявата страна на предното стъкло представляваше паяжина от пукнатини, дясната задна част на купето беше ударена и под олющената боя се виждаше ръжда. Задната броня беше изкривена, капакът на багажника зееше и пълнежът на седалките стърчеше през няколко разреза на тапицерията. Като че ли някой се беше потрудил там с нож. Едната гума беше съвсем спаднала. Другите бяха изтъркани като галоши, виждаше се канавата. Но най-страшното бе, че под двигателя имаше тъмно петно от масло.
Арни се беше влюбил в плимут „Фюри“, модел 1958 година, от онези дългите, с големите перки. От дясната страна на предното стъкло, която беше здрава, се мъдреше стара, избеляла бележка: „Продава се“.
— Погледни я, Денис! — прошепна Арни. Тичаше около плимута като обезумял. Мократа му от пот коса прилепваше към черепа му. Пробва задната врата и тя се отвори със скърцане.
Обърнах се към него:
— Арни, будалкаш ме, нали? Май си слънчасал? Кажи ми, че е от слънцето. Ще те заведа вкъщи, ще те сложа под климатичната инсталация и ще забравим всичко това, искаш ли?
Говорех без особена надежда. Той умееше да се майтапи, но този път лицето му беше сериозно. Нещо повече, изглеждаше напълно откачил, което никак не ми хареса.
Арни не си направи труда да ми отговори. От отворената кола лъхна горещ, спарен въздух. Миришеше на старо масло и на нещо гнило. Арни като че ли не забеляза и това. Влезе и седна на разперената избеляла задна седалка. Едно време, преди двайсет години, трябва да е била червена. Сега беше бледорозова.
Протегнах се, издърпах малко от пълнежа, огледах го и сетне отбелязах: