Те губеха. Много добре. Това беше в унисон с всичко случило се.
7. ЛОШИ СЪНИЩА
Когато се прибрах вкъщи, баща ми и сестра ми седяха в кухнята и ядяха сандвичи, посипани с нерафинирана захар. Изведнъж усетих вълчи глад и си спомних, че не съм вечерял.
— Къде беше, Бос? — попита Илейн, без да откъсне поглед от тийнейджърското си списание. Наричаше ме „Бос“ откакто миналата година „открих“ Брус Спрингстийн и станах негов фанатичен обожател. Навярно целеше да ме нервира с този прякор.
Илейн беше четиринайсетгодишна и обещаваше да се превърне в типична американска красавица — висока, тъмнокоса и синеока. Но в края на лятото на седемдесет и осма, Илейн все още беше типично дете-идиотче. На деветгодишна възраст се бе влюбила в Дони и Мари, две години по-късно припадаше по Джон Траволта. Един ден имах грешката да го нарека Джон Риволта и сестра ми ме издра толкова жестоко, че за малко не се наложи да зашият бузата ми. Мисля, че донякъде си го заслужавах.
На дванайсет години пощуря по Шоун, сетне дойде ред на Анди Гиб. Но напоследък бе започнала да придобива по-зловещи вкусове: харесваше хеви-метъл ролери като „Дийп Пърпъл“ и някаква нова група на име „Стикс“.
— Помагах на Арни да се оправи с колата си — обясних на баща си и на Ели. Всъщност обяснението ми беше адресирано повече към него.
— А, онзи гадняр — възкликна сестра ми и обърна нова страница.
Внезапно изпитах неудържимо желание да изтръгна списанието от ръцете й, да го разкъсам и да запратя парчетата в лицето й. Това желание повече от всичко друго ми доказа колко ужасен е бил денят ми. Всъщност, тя изобщо не смята Арни за гадняр — просто използва всяка възможност, за да ме дразни. Но навярно през последните няколко часа ми беше дошло до гуша да слушам как наричат приятеля ми „гадняр“. За Бога, ризата ми още бе мокра от сълзите му. Самият аз се чувствах отвратително.
— Какво правят „Кис“ напоследък, скъпа? — запитах я с меден глас. — Писала ли си любовни писма на Ерик Екстрада? „О, Ерик, бих дала живота си за теб, сърцето ми спира всеки път, когато си представя как дебелите ти, мазни устни се прилепват до моите…“
— Животно такова — хладно произнесе тя. — Не си нищо повече.
— И не мога да кажа нищо свястно.
— Точно така.
Тя взе списанието и сандвича си и величествено се отправи към всекидневната.
— Внимавай да не посипеш захар по пода — предупреди я баща ми и думите му донякъде развалиха ефекта от царственото й излизане.
Отворих хладилника и извадих парче салам и домат, който още не беше омекнал. Имаше и половин пакет обезмаслено сирене, но като ученик в отделенията бях преял с тази гадост и оттогава не можех да я погледна. Налях си чаша мляко и отворих кутия телешка супа.
— Арни купи ли колата? — поинтересува се баща ми.
Той работи като данъчен консултант в „X. и Р. Блок“, освен това извършва подобни услуги за различни частни фирми. Едно време беше счетоводител на най-голямата архитектурна фирма в Питсбърг, но напусна, когато получи инфаркт. Баща ми е адски готи човек.
— Аха.
— Е, как е? Все още ли мислиш, че е пълен боклук?
— Още по-лошо. Къде е мама?
— На курс — отвърна той.
Спогледахме се и едва се въздържахме да не се разсмеем. Побързахме да извърнем очи, засрамени от себе си. Това, че изпитвахме искрено угризение на съвестта, едва ли имаше значение. Майка ми е четирийсет и тригодишна и работи като медицинска сестра в зъболекарски кабинет. Дълги години не беше упражнявала професията си, но след като татко получи инфаркт, тя се върна към нея.
Преди четири години мама се обяви за непризната писателка. Започна да бълва поеми за цветя и разкази, в които се говореше за симпатични старци в залеза на живота си. От време на време се престрашаваше и сътворяваше „истинска“ история за младо момиче, изкушено да „опита“, което впоследствие решава, че е много по-добре да „запази честта си за първата брачна нощ“. Това лято се беше записала в писателски курс в колежа Хорлик. Вече споменах, че там преподаваха Майкъл и Реджина Кънингам. Майка ми събираше всичките си сюжети и истории в книга, която бе нарекла „Записки за любовта и за красотата“.
Може би си казвате (браво на вас), че няма нищо смешно, когато жена, успяла да запази работата си и да отгледа децата си, реши да опита нещо ново. Естествено, имате право. Освен това, навярно си мислите, че с баща ми наистина трябва да се засрамим от себе си, че сме само нерези, убедени в мъжкото превъзходство, които грухтят из кухнята. И отново ще бъдете абсолютно прави. Нямам намерение да ви противореча, въпреки че за наше оправдание ще кажа, че ако сте били подложени на мъчението да слушате откъси из „Записки за любовта и за красотата“, както ние с татко и Илейн, може би щяхте да разберете по-добре причината за напушилия ни смях.