И все пак майка ми беше и е страхотна жена, предполагам че е и страхотна съпруга. Поне никога не съм чул баща ми да се оплаква, нито да прекарва цяла нощ в кръчмата. Единственото, което ще кажа за наше оправдание е, че никой от нас не й се подиграва открито. Съзнавам, че подобно оправдание е твърде незадоволително, но все пак е за предпочитане пред никакво. За нищо на света не бихме наскърбили мама.
Притиснах ръка към устата си и се опитах да сподавя напиращия смях. Баща ми за миг като че се задави със сандвича си. Не знам за какво си мислеше, но в паметта ми непрекъснато изплуваше наскоро написаното от майка ми есе, озаглавено: „Имал ли е куче Исус?“
Това бе капакът на всичко. Отидох до шкафа над умивалника и взех чаша за млякото. Когато се обърнах, баща ми беше успял да се овладее. Това ми помогна и аз да сторя същото.
— Изглеждаше доста мрачен, когато се прибра — отбеляза татко. — Всичко ли е наред с Арни, Денис?
— Нищо му няма — отвърнах, изсипах супата в канче и го поставих на печката. — Току-що си купи кола, която е пълен боклук, но иначе е много добре.
Разбира се, Арни съвсем не беше добре, но има неща, които не можеш да споделиш с баща си, независимо че го смяташ за страхотен родител.
— Понякога хората не разбират нещата, докато сами не ги проумеят — промълви татко.
— Е, надявам се, че Арни скоро ще го проумее — отвърнах. — Остави колата при Дарнъл за двайсетачка седмично, защото родителите му не я искат пред къщата си.
— Двайсет долара седмично? Само за клетка? Или за клетка и инструменти?
— Само за клетка.
— Но това е пладнешки грабеж!
— Прав си — казах и забелязах, че баща ми не предложи Арни да паркира колата си пред нас.
— Какво ще кажеш за една игра на крибидж?
— Щом искаш…
— Не провесвай нос, Денис. Не можеш да поправиш чуждите грешки.
— Да, така е.
Изиграхме три-четири партии крибидж и баща ми спечели всички — почти винаги ме побеждава, освен когато е много уморен, или си е пийнал. Въпреки това не му се сърдя. Така ценя повече редките си победи. Докато играехме, майка ми се прибра. Лицето й беше зачервено, очите й блестяха — изглеждаше прекалено млада, за да ми е майка. Притискаше до гърдите си книгата си с разкази и със записки. Спусна се и целуна баща ми. Не докосна с устни бузата му, както обикновено, а го целуна страстно. Внезапно се почувствах излишен.
Подобно на баща ми, тя ме заразпитва за Арни и колата му, които започваха да се превръщат в основна тема на разговор — едва ли е имало толкова обсъждан въпрос в дома ни. Всъщност родителите ми едва ли са били така развълнувани от времето, когато вуйчо ми Сид банкрутира и поиска заем от баща ми. Повторих обясненията си, сетне си легнах. Умирах за сън, освен това ми се струваше, че родителите ми жадуват да останат сами и да се любят… въпреки че, както навярно разбирате, това бе въпрос, върху който никога не се замислях.
Илейн се изтягаше на леглото си и слушаше най-новите хитове по радиото. Казах й да го намали, защото си лягам, а тя ми се изплези. В никакъв случай не можех да понеса подобно поведение. Наведох се над нея и я загъделичках, докато тя заяви, че ще се издрайфа. Казах й, че нямам нищо против, след като ще го направи в собственото си легло и продължих да я гъделичкам. Сетне на лицето й се появи изражение, което сякаш казваше: „Моля те не ме занасяй Денис, защото това е ужасно важно“ и ме попита дали действително можеш да подпалиш пръдните. Една от приятелките й, Керълайн Шамблис, твърдяла, че е възможно, но Керълайн лъжела почти за всичко.
Посъветвах я да попита Милтън Дод, нафуканото й гадже. Сега Илейн действително побесня, опита се да ме удари и възкликна:
— Защо си толкова гаден, Денис?
Отвърнах й, че наистина можеш да подпалваш пръдните и я посъветвах никога да не се опитва да го стори. Прегърнах я (напоследък избягвам да го правя — чувствам се неловко, откакто гърдите й започнаха да набъбват. Честно казано, същото се отнася и за гъделичкането), после си легнах.
Докато се събличах, си казах: „Все пак денят не завърши толкова зле. Все още има хора, които ме смятат за човешко същество, не само мен, но и Арни. Ще го поканя у дома утре, или в неделя, ще гледаме мача на «Филис» по телевизията, или ще се забавляваме с познатите ни от детството игри и ще забравим необикновените събития от предишния ден, отново ще се почувстваме нормални.“