Легнах си с мисълта, че всичко ще бъде наред. Би трябвало да заспя моментално, но не успях. Защото нещо не беше наред и много добре го съзнавах. Някои неща започват да се случват и сам не знаеш какво, по дяволите, става.
Колите — ето още една момчешка страст. Съществуват безброй коли — понякога получаваш ключовете за една от тях и я подкарваш, без да знаеш точно какво правиш. Досещаш се, но нищо повече. То е като наркотиците, алкохола и секса и някои други неща — работа през лятото, която пробужда нови интереси, екскурзия или нов кръжок в училището. Дават ти ключовете и ти казват: „Запали я и виж какво ще стане“. Понякога колата ти открива нов свят, нов живот, който е прекрасен и пълноценен. Друг път те завлича на пътя към ада и те зарязва там — кървящ и премазан.
Коли. Големи коли, подобни на онези стари автомобили с мощни двигатели като Кристин.
Лежах в мрака и се мятах в леглото, докато чаршафът под мен се събра на топка. Сетих се за думите на Льобей: „Името й е Кристин“. Кой знае защо, това страшно се бе харесало на Арни. Когато бяхме деца, имахме патинети, след това — велосипеди. Кръстих моето колело, но Арни не го стори — каза, че имената са за кучетата, котките и рибките. Но това беше отдавна. Сега наричаше онзи плимут „Кристин“ и ще по-лошо — винаги говореше за него като за живо същество.
Необяснимо защо това ме плашеше. Дори баща ми говореше за нея така, сякаш Арни не бе купил някаква раздрънкана таратайка, а се бе оженил. Но всъщност изобщо не беше така. Или се лъжех?
Спри колата, Денис! Върни се… Искам отново да я погледна.
Никакво колебание — съвсем нетипично за Арни, който обикновено грижливо обмисляше всичко — животът го беше научил какво става с момчета като него, които постъпват непредпазливо и, о, ужас, импулсивно. Но този път приличаше на ерген, който се запознава с кабаретна танцьорка, влюбва се от пръв поглед, а в понеделник сутринта се събужда със страхотен махмурлук и със съпруга.
Реакцията му на Кристин приличаше на… любов от пръв поглед.
Помислих си: „Няма значение. Ще започнем отначало. Утре ще започнем отначало. Все някак си ще се справим.“
Най-сетне заспах. И засънувах.
Стартерът вие в мрака.
Тишина.
Отново воят на стартера.
Моторът се запали, изгасна, после тръгна.
Мотор, който работи в мрака.
Внезапно фаровете светнаха: големи, старомодни фарове — светлината им ме обля като насекомо под микроскоп.
Стоях на прага на гаража на Роланд Льобей, а Кристин беше вътре — нова-новеничка, без драскотини или петънца ръжда върху нея. В горната част на чистото, без пукнатини предно стъкло имаше тъмносиня лепенка за омекотяване на светлината. От радиото се разнасяха различни звуци на „Сузи Кю“, изпълнявана от Дейл Хоукинс — глас от далечното минало, но някак си зловещо жизнена.
Моторът мощно изгърмя през двойния ауспух. Неизвестно как разбрах, че в него е вградена скоростната кутия „Хърст“ и колектори „Фюри“. Личи се, че маслото току-що е сменено — цветът му е кехлибарен, то е като жива вода за двигателя.
Внезапно дочувам шепот и изтръпвам. Странното бе, че зад волана нямаше никой.
— Хайде, шефе. Хайде да се повозим.
Поклащам глава. Не искам да вляза вътре, страхувам се. Не искам да се повозя. Изведнъж моторът започва да форсира и да затихва, да форсира и да затихва — звучи така, сякаш реве гладен звяр. Побиват ме тръпки.
При всяко форсиране на двигателя Кристин сякаш леко подскача напред, подобно на зло куче, завързано на канап. Иска ми се да избягам, но краката ми като че са приковани към паважа на алеята.
— Последна възможност, шефе.
Преди да успея да отговоря, или поне да измисля някакъв отговор, тишината се раздра от свистенето на гуми по асфалта и Кристин се стрелва към мен, решетката на радиатора й зейва като отворена уста, пълна с лъскави зъби, фаровете й проблясват.
Изкрещях и се събудих. Наоколо цареше мрак, беше два сутринта. Изплаших се от собствения си глас, но още повече ме ужаси тропота на боси крака, които тичаха по коридора. Сграбчих чаршафа с две ръце. Кой знае как бях успял да се завия с него, въпреки че преди малко бе събран на топка в средата на леглото. Тялото ми плуваше в пот.
Ели извика от коридора:
— Какво беше това? Долових ужас в гласа й.
Лампата светна и видях майка ми, облечена в къса нощница, която разкриваше повече, отколкото тя би допуснала при нормални обстоятелства. Зад нея стоеше баща ми и завързваше колана на халата си, под който очевидно не носеше нищо.