Не ми се искаше да телефонирам в дома на Арни, поради неприязненото отношение на родителите му към мен, но когато започна шоуто преди футболния мач и приятелят ми не дойде, събрах смелост и позвъних. Реджина вдигна слушалката и въпреки че се преструваше, че нищо не се е променило, долових студенина в гласа й. Това ме натъжи. Синът й беше прелъстен от скапана дърта проститутка, на име Кристин и старото приятелче Денис явно е бил съучастник. Реджина ми съобщи, че Арни не е вкъщи. Бил в гаража на Дарнъл от девет часа сутринта.
Възкликнах: „О, не знаех!“, но гласът ми прозвуча неубедително. Нещо повече, имах чувството, че я лъжа.
— Така ли? — промълви Реджина и отново почувствах студенината й. — Дочуване, Денис.
Тя прекъсна връзката, загледах се в слушалката в ръката си, сетне япоставих на вилката.
Татко се бе разположил пред телевизора, навлякъл отвратителните си морави бермуди и сандали, каквито навярно е носил Исус Христос. Бе напъхал в хладилника шест кутийки от любимата си бира. Днес на „Филис“ им вървеше, разбиваха „Атланта“ на пух и прах. Майка ми отиде при една от съкурсничките си. Предполагам, че си четат една на друга записките и поемите си и се прехласват от тях. Илейн бе отишла на гости при приятелката си Дела. В къщата цареше тишина. Навън слънцето си играеше на криеница с малките бели облачета. Татко ми подаде кутия бира — прави го само, когато е в добро настроение.
Все пак денят ми се стори скучен. Непрекъснато си мислех за Арни, който не гледа мача по телевизията, не се припича под топлото слънце и дори не коси тревата пред дома си. Представих си го в тъмния гараж на Уил Дарнъл: бърника в мотора на огромната, ръждясала кола, докато мъжете наоколо крещят и тракат с инструментите си. Разнася се картечен пукот — звук от пневматичните отвертки, с които се разхлабват ръждясали болтове. Стори ми се, че чувам хрипливия глас на Уил Дарнъл и астматичната му кашлица…
По дяволите, нима ревнувах? Това ли бе истинската причина за безпокойството ми?
По време на седмия инч станах и се запътих към вратата.
— Къде отиваш? — попита баща ми.
Къде всъщност отивах? В гаража, за да наблюдавам Арни, да се суетя около него, да слушам подигравките на Уил Дарнъл? Като че не ми стигаха досегашните неприятности! По дяволите! Арни бе достатъчно голям, за да прецени какво прави.
— Никъде — отвърнах.
Открих шоколадче, грижливо скътано на дъното на кутията за хляб и тържествуващо го конфискувах — знаех, че Илейн ще се пукне от яд, когато го потърси по време на рекламите по телевизията, и не го намери. Повторих:
— Абсолютно никъде.
Върнах се в хола, настаних се пред телевизора, изврънках от баща ми още една бира и изядох шоколадчето на Илейн, като дори облизах опаковката му. С баща ми гледахме как „Филис“ довършиха „Атланта“. Стори ми се, че дочувам как дядо ми, който бе починал преди пет години, произнася с дрезгавия си глас: „Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха!“ и забравих за Арни Кънингам. Напълно го забравих.
На следващия ден следобед той се появи, яхнал стария си раздрънкан велосипед. С Илейн играехме крикет на поляната зад къщата. Сестра ми непрекъснато твърдеше, че я мамя — беше изпаднала в гадно настроение. Винаги е такава, когато „загази“. Илейн безкрайно се гордееше с менструацията си, която й бе дошла преди около четиринайсет месеца.
— Хей! — извика Арни, докато завиваше край ъгъла на къщата. — Дали това са Чудовището от черната лагуна и Годеницата на Франкенщайн, или просто Денис и Ели?
— Не дрънкай много, а поиграй с нас — отвърнах.
— Без мен — заяви Илейн и хвърли чукчето си на земята. — Той е още по-голям лъжец от теб. Такива сте всички мъже!
Когато сестра ми тържествено се отдалечи, Арни произнесе с разтреперан, престорен глас:
— За пръв път ме нарича „мъж“, Денис!
Сетне падна на колене, на лицето му беше изписано екзалтирано блаженство. Избухнах в смях. Когато пожелаеше, Арни бе истински артист. Това бе една от причините, поради която го харесвах толкова много. И знаете ли, струва ми се, че никой, освен мен, не разбираше колко е духовит. Веднъж четох за някакъв милионер, който държал открадната картина на Рембранд в мазето си, където никой, освен него, не можел да й се наслаждава. Напълно го разбирам. Не че Арни бе като картина на Рембранд, нито бе страхотно духовит, но ми беше приятна мисълта, че в него има нещо хубаво… Нещо, което беше хубаво, но оставаше скрито.
Помотахме се из игрището, като безцелно запращахме топките. Накрая една отхвърча през живия плет в двора на съседите. След като пропълзях под плета, за да я взема, решихме, че повече не ни се играе и се настанихме в шезлонгите. Скоро след това нашият котарак на име „Пискливия Джей Хоукинс“, наследник на покойния Капитан Бийфхарт, изпълзя изпод верандата — явно се надяваше да открие някоя симпатична катеричка, която да умъртви бавно и с наслада. Жълтеникавите му очи пробляснаха под приглушената светлина на късния следобед.