— Какво се е случило?
— Не ми се говори за това — намусено произнесе той. — И без друго трябваше да давам обяснения на родителите си до втръсване.
Хвърли кутията си за храна на задната седалка и потъна в мрачно мълчание, което не наруши по целия път. Някои от работниците започнаха да го поднасят заради синината, но Арни се престори, че не ги чува.
Не споменах нито дума за това, докато се прибирахме, само въртях копчето на радиото и си траех. Навярно никога нямаше да науча подробностите около перипетиите на Арни, ако не бях примамен от онзи мазен италианец с ирландска кръв на име Джо, преди да свърнем от „Мейн Стрийт“.
По онова време Джино неизменно успяваше да ме примами — все едно сякаш протягаше ръка през затворения прозорец и ме сграбчваше. Заведението му, наречено „Чудесна италианска пица“ се намира на ъгъла на „Мейн“ и „Бейсин Драйв“. Всеки път, щом съгледах рекламата му, с изрисувана на нея пица и звездичка, вместо точка над буквата „и“ (нощем тя светва и гасне — страхотно, нали? ), изпитвах странното привличане. Освен това, тази вечер майка ми беше на кръжок, което означаваше, че трябва да си купим нещо готово за ядене. Перспективата не бе особено радостна. Двамата с баща ми не бяхме кой знае какви готвачи. А в ръцете на Ели дори тенджера с вода може да загори.
Отбих се в паркинга на Джино и предложих:
— Какво ще кажеш за една пица? Голяма и мазна, ухаеща на потни крака.
— Ама че гадост.
— Добре де, мирише на чисти крака — поправих се. — Идваш ли?
— Не, зле съм с парите — апатично отвърна приятелят ми.
— Аз черпя. Дори ще ти отстъпя цялата шибана аншоа. Съгласен ли си?
— Денис, наистина не…
— Ще те черпя и една пепси.
— Знаеш, че е вредна за кожата ми.
— Зная. Само си помисли — ще изпиеш ли една огромна чаша Пепси!
За пръв път през този ден очите му пробляснаха, и той повтори:
— Огромна чаша Пепси, помисли за това. Много си гаден, Денис, повярвай ми.
— Дори две, ако поискаш — настоях аз. Постъпката ми наистина беше гадна — все едно да предлагаш шоколад на огромната дебелана от цирка.
— Тогава две — възкликна Арни и ме хвана за рамото, сетне се запревива, стиснал гърлото си с ръце и закрещя:
— Две! Бързо! Две! Незабавно!
Разсмях се толкова силно, че едва не връхлетях върху стената. Когато излязохме от колата, си помислих: „Защо да не изпие една-две пепси? Сигурен съм, че напоследък се въздържа.“ Слабото подобрение на кожата, което бях забелязал онзи мрачен съботен ден преди две седмици, сега бе очевидно. Все още лицето му беше покрито с пъпки, но повечето — извинете ме за израза — вече не гнояха. Арни като цяло изглеждаше добре. След лятото, прекарано в работа по шосетата, бе силно загорял и в по-добра форма от когато и да било през живота си. Ето защо си казах, че е заслужил една пепси. Плячката принадлежи на победителя.
Пицарията се върти от страхотен италианец на име Пат Донахю. Върху касата му има лепенка с надпис: „Ирландска мафия“. На деня на Свети Патрик той сервира зелена бира (на седемнайсети март дори не можете да припарите до пицарията, а джубоксът непрестанно свири „Когато ирландските очи се усмихват“). Освен това си пада по черните бомбета, които обикновено носи килнати на тила си.
Джубоксът е истинска антика, останка от края на четиридесетте и всички плочи са от преди новата ера. Навярно това е последният джубокс в Америка, където можеш да чуеш три плочи за четвърт долар. В редките случаи, когато пуша марихуана, пицарията на Джино е в центъра на халюцинациите ми: влизам и си поръчвам три огромни пици, литър пепси и шест-седем от домашно приготвените пасти на Пат Донахю. Сетне си представям как се разполагам на масата и омитам всичко под съпровода на Ролинг Стоунс и на Бийч Бойс.
Влязохме, поръчахме пиците си и седнахме да наблюдаваме как тримата майстори обръщат тестото във въздуха. Разменяха си хапливи италиански шеги от рода на: „Снощи те скивах на танците, Хауи. Коя беше онази жаба с брат ти? Онази ли? Ами, сестра ти.“
Как да не ти дойде до гуша от Стария свят! В заведението непрекъснато влизаха посетители, много от тях наши съученици. Много скоро щях да ги видя по училищните коридори. Искаше ми се ваканцията да бе свършила, изпитах необясним страх. Стори ми се, че чувам училищния звънец, но, кой знае защо, пронизителният му звук прозвуча като предупреждение: „Ето че отново се започва, Денис, но за последен път. След завършването на тази учебна година ще трябва да се научиш да бъдеш възрастен.“ Чувах затварящите се с трясък врати на гардеробчетата и тържествуващия вик на Марти Белерман: „Хей, Педерсън! Запомни, че задникът ми и лицето ти си приличат като две капки вода!“. Усетих миризмата на тебеширен прах, която се разнасяше из стаите. От секретарските кабинети на втория етаж се дочуваше тракането на пишещи машини. Директорът мистър Мичъм, прави съобщения в края на деня със сухия си, превзет глас. Обеди на открито върху дървените скамейки, когато времето е хубаво. „Зайците“, които изглеждат едновременно наперени и стреснати. А в края на годината преминаваш тържествено през залата, издокаран в огромната пурпурна хавлия и това е краят. Завършил си гимназията и те пускат на свобода в нищо неподозирания свят.