— Не беше търговец на коли, просто обикновен човек. Арни има някакви проблеми, свързани с цялата история. Иска ми се да го придружа.
Брад въздъхна:
— Добре, добре, добре. Можеш да отсъстваш от един до три, също като него. При условие, че се съгласиш да работиш без обедна почивка, а в четвъртък да останеш до шест вечерта.
— Разбира се. Благодаря ти, Бред.
— Ще ти пиша присъствие — прекъсна ме той. — Но ако някой от шефовете в Питсбърг научи, ще ме изяде с парцалите.
— Не бой се, няма.
— Ще ми липсвате, момчета — промълви Брад. Взе вестника си и го разгърна на спортната страница. Беше сдържан човек и думите му бяха равносилни на похвала.
— И на нас ни беше хубаво през това лято.
— Радвам се че мислиш така, Денис. А сега изчезвай и ме остави да си чета вестника.
Така и направих.
В един часа помолих шофьора на един трейдър да ме закара до централната барака на строежа. Заварих Арни там. Беше свалил жълтата си каска и сменяше ризата си. Той стреснато ме изгледа.
— Денис! Какво търсиш тук?
— Приготвям се да отида на погребение — отвърнах. — Също като теб.
— Не — моментално заяви Арни.
В думите му се криеше нещо повече — съботите, в които не бяхме заедно, студенината на Майкъл и Реджина, която усещах дори по телефона, реакцията му на обаждането ми от киното, накарала ме да осъзная до каква степен ме е изолирал от живота си и как всичко се бе случило по същия начин, както бе умрял Льобей. Внезапно.
— Да — настоях. — Арни сънувам този тип. Чуваш ли какво ти казвам? Сънувам го! Твърдо съм решил да присъствам на погребението. Можем да отидем поотделно, или заедно. Така или иначе ще дойда.
— Не се майтапиш, нали?
— А?
— Когато ми телефонира от киното наистина ли не знаеше, че Льобей е мъртъв?
— Боже мой! Нима смяташ, че ще си правя майтап с такова нещо?
— Не — след кратко колебание отвърна той. Отговорът му дойде след внимателно обмисляне. Навярно смяташе, че всички са се обърнали срещу него — Уил Дарнъл, Бъди Репертън, може би и родителите му. Но всъщност не ставаше въпрос за хора, нито един от тях не бе виновен за промяната в приятеля ми. Виновна беше колата.
— Казваш, че го сънуваш?
— Да.
Арни стоеше неподвижно, забравил ризата в ръката си и размишляваше върху думите ми. Най-накрая наруших тишината.
— Във вестника пише, че погребението ще бъде в гробището „Либъртивил Хайс“. Какво решаваш — да вземеш автобуса, или да те закарам?
— Ще дойда с теб.
— Правилно.
По време на службата стояхме на хълмчето близо до гроба. Не смеехме, нито имахме желание да се присъединим към малцината опечалени. Общо бяха десетина души, половината от тях — старци в стари, но грижливо запазени униформи. Имах чувството, че лъхат на нафталин. Ковчегът на Льобей стоеше върху плъзгачи, поставени над гроба и беше покрит с националния флаг. Горещият августовски ветрец донасяше до слуха ни думите на свещеника: „Човекът е като трева, която израства, а сетне я покосяват, човекът е като цвете, което разцъфва през пролетта и повяхва през лятото, човекът е като любовта и обича всичко преходно.“
Когато службата свърши, махнаха флага и някакъв човек, който явно наближаваше шейсетте, хвърли шепа пръст върху ковчега. Няколко бучици отскочиха от капака и паднаха в дупката. В некролога пишеше, че Льобей има брат и сестра. Навярно това беше братът — приликата не бе поразително, но се забелязваше. Очевидно сестрата не бе успяла да пристигне: около гроба се тълпяха единствено старчоците.
Двама от тях, които приличаха на членове на Американския легион сгънаха флага и го подадоха на брата. Проповедникът помоли Бога да ги благослови и да ги закриля, да ги озари със сияйния си образ, да ги възвиси и да им даде покой. Присъстващите започнаха да се разотиват. Огледах се и забеляза, че Арни вече не е до мен, а се е отдръпнал малко встрани. Стоеше под близкото дърво, по лицето му се стичаха сълзи. Попитах го:
— Добре ли си, Арни?
Хрумна ми, че не видях никой от опечалените да плаче. Ако Роланд Льобей знаеше, че Арни Кънингам единствен ще пролее сълзи заради него на скромната погребална церемония, в най-забутаното гробище на Пенсилвания, може би щеше да свали петдесет долара от цената на скапаната си кола. Дори в този случай, Арни щеше да плати сто и петдесет долара повече, отколкото струваше старата бричка.
Арни яростно разтърка лицето си и прегракнало промълви:
— Добре. Да вървим.
Помислих си, че ме подканва да си тръгнем, но той не се отправи към паркирания ми Дастър, а се спусна надолу, по хълмчето. Понечих да го попитам къде отиваме, сетне стиснах устни. И без това знаех — искаше да разговаря с брата на Льобей.