Братът стоеше редом с двама бивши легионери и тихо говореше, стиснал флага под мишница. Беше облечен в костюм на човек, комуто предстои пенсиониране и то с малка пенсия — син, на райета, леко лъснал на седалището. Вратовръзката му беше поизмачкана, а около яката на бялата му риза — пожълтяла.
Той ни погледна. Арни се обърна към него.
— Извинете, сигурно сте братът на мистър Льобей?
— Да.
Той изгледа Арни въпросително и (както ми се стори) малко враждебно.
Приятелят ми протегна ръка.
— Казвам се Арни Кънингам и познавах брат ви. Преди известно време купих колата му.
Когато Арни протегна ръка, Льобей машинално посегна към нея — за американците това е най-естественият жест, след проверката на дюкяна при излизане от обществената тоалетна. Но когато Арни каза, че е купил колата на Льобей, протегнатата ръка на непознатия сякаш се поколеба. За миг ми се стори, че ще я отдръпне и ще остави ръката на Арни да виси във въздуха. Но той не го стори… въпреки че явно го желаеше. Докосна ръката на Арни, сетне побърза да я пусне, и промълви с безжизнен глас:
— А, да, Кристин.
Сега приликата между братята беше очевидна — имаха еднакви чела, надвиснали над веждите, еднакъв овал на лицето и светлосини очи. Но лицето на този човек беше по-благородно, почти благо. Едва ли някога щеше да придобие лукавото лисиче изражение на Роланд Льобей.
— В последното писмо, което получих от Роли пишеше, че я е продал.
Боже мой, и той говореше за колата като за живо същество. Ами галеното име Роли? Трудно бе да си представя, че някой може да нарича така стареца с покрития със струпеи череп и мръсен корсет. Но братът произнесе името със същия безжизнен глас, в който не долових нито капчица любов към покойника.
Льобей продължи:
— Брат ми не ми пишеше често, мистър Кънингам. Беше доста злобен човек и обичаше да злорадства. Не бива да говоря така за мъртвец, но това е самата истина. В писмото си Роли ви наричаше „левак“ и се хилеше, че ви е „прекарал“.
Зяпнах от удивление. Обърнах се към Арни, очаквайки нов изблик на гняв. Но лицето му остана невъзмутимо. Той промълви:
— Продавачът винаги смята, че е прекарал клиента. Съгласен ли сте, мистър Льобей?
Льобей се засмя.
— Това е мой приятел — продължи Арни. — Беше с мен, когато купих колата.
Представи ме и се здрависах с Джордж Льобей.
Старците си бяха отишли. Тримата стояхме сами и смутено се гледахме. Льобей премести флага в другата си ръка, сетне попита.
— С какво мога да ви услужа, мистър Кънингам?
Арни се изкашля и каза:
— Става дума за гаража. Разбирате ли, работя по колата и я подготвям за преглед. Родителите ми не разрешават да я държа у дома, питам се дали…
— Не.
— … ще ми дадете гаража под наем.
— Не, и дума да не става… Наистина е…
— Ще ви плащам двайсет долара седмично — прекъсна го Арни. — Дори двайсет и пет.
Потръпнах. Приятеля ми приличаше на дете, попаднало в подвижни пясъци, което решава да се окуражи, като изяде няколко шоколадчета с арсеник.
— Невъзможно.
Смущението на Льобей сякаш нарастваше.
— Само гаража — повтори Арни, който започваше да се изнервя. — Само гаража, където досега беше колата.
— Няма да стане — отвърна Льобей. — Тази сутрин обявих къщата за продан в три посреднически бюра. Агентите я показват на клиенти и…
— Разбира се, но докато…
— … няма да искат да им се мотаеш из краката. Разбираш ме, нали?
Той се приведе към Арни и продължи:
— Да сме наясно. Нямам нищо против тийнейджърите като цяло. В противен случай навярно вече щях да съм в лудницата, защото почти трийсет години бях гимназиален учител в Парадайз Фолс, щата Охайо. А ти ми изглеждаш много интелигентен и добре възпитан представител на Генус адолесънт. Но единственото, което искам да свърша в Либъртивил, е да продам къщата и да разделя сумата със сестра си, която живее в Денвър. Искам да се отърва от къщата, мистър Кънингам и не желая да имам нищо общо с живота на брат ми.
— Разбирам — отвърна Анри. — Ще промените ли решението си, ако обещая да се грижа за къщата? Да кося тревата? Да пребоядисам оградата? Да поправя това-онова? По този начин ще ви бъда полезен.
— Действително е много сръчен — намесих се. Казах си, че няма да ми навреди, ако по-късно Арни си спомни, че съм бил на негова страна, въпреки че беше точно обратното.
— Вече наех човек да наглежда къщата и да се грижи за поддръжката й — каза Льобей.