Льобей се засмя.
— Брат ми приличаше на Превит от романа „Оттук до вечността“. Биваше повишен, след което веднага го разжалваха заради някакво провинение — неподчинение, безочливо поведение или пиянство. Казах ли ти, че няколко пъти го вкараха в ареста? Веднъж заради това, че преди някакво тържество в офицерския клуб във Форд Дикс се бе изпикал в купата с пунш. За въпросното провинение му дадоха само десет дни — мисля, че началниците му са си спомнили за младостта си и са си казали, че това е само шега, каквато много от тях са правили като студенти. Не са имали, не са могли да имат представа за омразата и смъртната ненавист, продиктували постъпката на брат ми. Но смятам, че по това време Вероника може би им е казала истината.
Погледнах часовника си. Беше девет и петнайсет. Льобей говореше почти час.
— Брат ми се върна от Корея през хиляда деветстотин петдесет и трета и тогава за пръв път видя дъщеря си. Казват, че я оглеждал в продължение на една-две минути, сетне я върнал на жена си и прекарал остатъка от деня в работа по стария си шевролет… отегчавам ли те, Денис?
— Не — отвърнах напълно искрено.
— През всичките тези години единственото желание на Роли бе да притежава чисто нова кола. Не кадилак или линкълн — не искаше да се причисли към офицерите, към говнарите. Мечтаеше за нов плимут, може би за форд, или за додж.
От време на време Вероника пишеше, че повече от съботните си дни прекарват в обикаляне на търговците на коли в градовете, където бе разположена частта на Роли. Заедно с бебето, седяла в стария Хъдсън, който притежаваха по онова време и четяла приказки на малката Рита, докато Роли обикалял из прашните паркинги с коли за продан и водел с търговците безкрайни разговори за компресори, конски сили, хеми фхедс и предавателни отношения. Понякога си мисля за момиченцето, израснало сред плющенето на вимпели, развявани от горещия вятър в половин дузина военни градчета, и не знам дали да се смея, или да плача.
Отново се сетих за Арни.
— Искате да кажете, че брат ви е бил вманиачен?
— Точно така. Започна да дава на Вероника пари, за да ги спестява. Освен неуспеха във военната кариера, където не можа да се издигне повече от старши сержант, брат ми имаше проблеми с пиенето. Не беше алкохолик, но на всеки шест-седем месеца си правеше запой. Накрая изобщо не си спомняше за какво ги е похарчил.
От Вероника се очакваше да сложи край на пиянските му истории. Това бе една от причините, поради които Роли се ожени за нея. Когато започне запоя, брат ми искал от нея пари. Веднъж дори допрял нож до гърлото й и я заплашил, че ще я убие. Научих го от сестра ми, която понякога разговаряше с Вероника по телефона. Снаха ми отказала да му даде спестените пари, които по онова време през хиляда деветстотин петдесет и пета, възлизали на около осемстотин долара. „Помисли за новата кола, скъпи — казала му тя, докато ножът заплашвал да се забие в гърлото й. — Никога не ще я купиш, ако изпиеш парите.“
— Навярно го е обичала — прекъснах го.
— Може би. Но не си създавай лъжлива романтична представа, че любовта й е успяла да промени Роли. Капката може да пробие камъка, но за това са необходими стотици години. А хората са смъртни.
Стори ми се, че иска да добави още нещо, но се отказа. Паузата ми се стори странна. Льобей продължи:
— Но брат ми никога не нарани жена си и дъщеря си. Не забравяй, че е бил пиян, когато заплашвал с нож Вероника. Сега в училищата е подета голяма кампания срещу наркоманията — напълно съм съгласен, защото няма по-отвратителна гледка от петнайсет-шестнайсетгодишни младежи, които залитат, натъпкани с наркотици, но все пак смятам алкохолът за най-гадния и опасен наркотик на света — употребата му не е забранена.
Когато Роли най-сетне напусна армията през хиляда деветстотин петдесет и седма, жена му бе спестила около хиляда и двеста долара. Към тях той добави и отпуснатата му голяма инвалидна пенсия заради болния му гръб — твърдеше, че е надхитрил говнарите.
Ето че най-сетне имаха пари. Купиха къщата, в която си бил с приятеля си, но преди това се появи колата. Колата винаги бе на първо място. Роли обикаляше като побъркан автосалоните. Най-сетне се спря на Кристин. Описа ми я в дълго писмо. Беше „Фюри“ — купе, модел ’58 и брат ми изброяваше всевъзможни подробности. Не ги помня, но се обзалагам, че приятелят ти знае характеристиките й наизуст.
— По-точно мерките й — прекъснах го аз. Льобей невесело се усмихна.