— Попитахте ли го за колата?
— Разбира се. Марша присъстваше на разговора ни, който се състоя веднага след погребалната церемония. Братът на Вероника беше пристигнал от Глория, Западна Вирджиния, и я отведе вкъщи след погребението — снаха ми се движеше като робот, готова всеки момент да изпадне в несвяст.
— Най-сетне останах насаме с Марша и с Роли. Това бе истинската среща на семейството. Попитах го дали възнамерява да смени колата. Кристин беше паркирана зад катафалката, която докара дъщеря му до гробището — същото гробище, където днес погребаха Роли. Колата бе боядисана в червено и в бяло — заводите „Крайслер“ изобщо не произвеждаха плимут „Фюри“, модел 1958 година в комбинация. Колата на брат ми беше боядисана по негова поръчка. Стояхме на петнайсетина метра от нея. Изведнъж изпитах странно желание… да се отдръпна още по-далеч от нея, сякаш можеше да ни чуе.
— Какво му казахте?
— Попитах го дали възнамерява да смени колата. Лицето му се изопна и придоби познатото упорито изражение, до болка познато от детството ми. Същото изражение имаше в деня, когато ме запрати върху островърхата ограда, когато упорито продължаваше да нарича баща ми пияница, дори след като татко разкървави носа му. Брат ми отвърна: „Да не съм луд да я сменям, Джордж. Колата е само на една година и е изминала едва петнайсетина хиляди километра. Много добре знаеш, че нямаш сметка да сменяш кола, преди да е станала на три години.“
— Казах му: „Ако в този момент мислиш за парите, Роли, навярно някой е откраднал остатъка от сърцето ти и го е заменил с камък. Нима искаш жена ти да вижда колата всеки ден? Да се вози в нея? Боже мой, що за човек си?“
— Изражението му въобще не се промени до момента, когато погледна към колата, която блестеше под слънцето… паркирана зад катафалката. Това бе единственият път, когато лицето му се смекчи. Спомних си, че се запитах дали някога е поглеждал Рита така. Едва ли — смятам, че нежността му беше напълно чужда.
Льобей замълча, сетне продължи:
— Марша му каза абсолютно същото. Винаги се бе страхувала от Роли, но през този ден гневът й надви страха й — не забравяй, че Вероника й пишеше непрекъснато и тя знаеше колко много снаха ми обича дъщеричката си. Каза на Роли, че когато някой умре, изгаряш дюшека, върху който е спал, даваш дрехите му на Армията на спасението, или нещо подобно — правиш всичко възможно да забравиш мъртвеца, за да могат останалите да продължат спокойно живота си. Каза му още, че Вероника никога не ще живее спокойно, докато колата, в която е умряла дъщеря й, се мъдри в гаража.
Роли я запита с обичайния си гаден, саркастичен глас, да не би да иска да залее колата с бензин и да я подпали само защото дъщеря му се е задушила в нея. Сестра ми се разплака и заяви, че идеята е прекрасна. Накрая я хванах под ръка и я отведох встрани. Нямаше смисъл да се говори на Роли, нито в този момент, нито когато и да било. Кристин беше негова — можеше да бърбори до безконечност, че няма сметка да я сменя по-рано от три години, можеше да говори до посиняване за километрите, които е изминала, но простата причина бе, че ще я запази, защото просто така му се искаше.
— Марша замина обратно за Денвър с автобуса. Доколкото знам, никога вече не се видя с Роли, нито му писа. Дори не дойде на погребението на Вероника.
Жена му! Първо детето, след това — жена му. Бог знае защо, но знаех, че е станало точно така. Странно вцепенение обхвана краката ми и пропълзя към стомаха ми.
— Вероника умря шест месеца по-късно. През януари хиляда деветстотин петдесет и девета.
— Но смъртта й не е била причинена от колата — прекъснах го. — Нали не е имала нищо общо с колата?
— Точно обратното — тихо промълви Льобей.
Помислих си: „Не искам да чуя онова, което ще ми каже“. Но разбира се, щях да го изслушам. Защото сега колата бе собственост на най-добрия ми приятел и защото се беше превърнала в идея-фикс, завладяла живота му.
— След смъртта на Рита Вероника изпадна в депресия и никога не излезе от нея. Беше се сприятелила с няколко жени в Либъртивил и те се опитаха да й помогнат отново да поеме пътя си, както предполагам, че биха се изразили някои. Но тя бе неспособна да го стори. Изобщо не бе в състояние. Иначе всичко беше наред. За пръв път в живота си брат ми разполагаше с много пари. Получаваше военна и инвалидна пенсия, освен това работеше като нощен пазач във фабриката за автомобилни гуми в западната част на града. Отидох дотам след погребението, но фабриката вече я няма.