Хал Клемент Критична точка
Пролог
От разстояние шестнадесет светлинни години Слънцето изглежда по-малко ярко от звездата на върха на меча на Орион. И искрицата, която пробяга по диамантените лещи на странната машина, едва ли би предизвикала някаква реакция. Доста хора на кораба си помислиха, че така роботът се сбогува с планетната система, където го бяха направили, и това бе така естествено за едно чувствително и сантиментално създание. Човешкото творение започна да пада на огромното тъмно тяло, от което го отделяха само няколко хиляди мили.
Погледната от това разстояние, дори обикновена планета изглежда ослепително ярка, особено ако е на орбита около ярка звезда като Алтаир.
Внезапно формите на спускаемия апарат се промениха. Досега напомняше на ракета с необикновена конструкция, която каца с помощта на закрепени допълнително външни двигатели. Реактивните струи танцуваха ослепително, което бе съвсем естествено — колкото по-ниско бе, толкова по-плътна ставаше атмосферата. Но самите двигатели не трябваше да греят. А те направо светеха. И струите им ставаха все по-ярки и по-ярки, сякаш когато се стремяха да забавят падането, то се ускоряваше въпреки усилията им. Намесиха се далечните оператори. Ослепително блеснаха избухвания, но не в дюзите, а на местата на металическите скоби, на които двигателите бяха окачени. Апаратът се освободи от излишната вече тежест и започна свободно да пада.
Но това бе само за миг. Не мина и половин секунда след изхвърлянето на двигателите и над падащия като камък обект се разтвори голям парашут. При тази огромна сила на тежестта би могло да се предположи, че въжетата няма да издържат и веднага ще се скъсат, но конструкторите си познаваха добре работата и нищо непредвидено не се случи. Невероятно гъстата атмосфера дори тук, на тази височина, бе няколко пъти по-плътна от земната и надеждно издуваше заобления купол на парашута. Без никакви приключения роботът се спусна на повърхността на планетата.
Почти веднага приличащото на яйце тяло, което лежеше с широката си и по-тежка част на почвата, разтвори окачалките, които го съединяваха с парашута, и се придвижи на елегантните си вериги встрани от хаотичното преплитане на въжета и пъстроцветна материя. И веднага спря, сякаш да се огледа.
Но това бе само привидно. Зрението не беше се възстановило. Толкова зорките във вакуума очи трябваше да се настроят за новата обстановка. Коефициентите на пречупване на диаманта и на новата среда не биваше да предизвикват изкривявания на изображението. Но процедурата продължи кратко — самата атмосфера извърши промяната, като бе допусната вътре в оптическото устройство.
На повърхността на планетата цареше почти пълен мрак, но той вече не беше страшен за очите на робота. Усилвателите улавяха и размножаваха всеки квант светлина. А доста далеч от това място хората не се откъсваха от телевизионните екрани.
Пресеченият терен на пръв поглед не се отличаваше много от земния. В далечината се виждаха очертанията на високи хълмове, достатъчно размити, че да подсказват наличието на гора. Наблизо почвата бе покрита с плътен килим растителност, приличаща на обикновена трева, но ако се съди по следите, оставени от робота, тя бе къде-къде по-чуплива от нея. На различни места се виждаха струпвания на високи дървета. Този свят изглеждаше напълно неподвижен и само шумовете, идващи от микрофоните, подсказваха, че не е така. Но засега никъде не се забелязваха признаци на животинско присъствие.
Следващите десет часа изтекоха в напрегната работа. Роботът изследваше мястото на кацането. Спираше пред някое растение, осветяваше го или без видима причина дълго замираше и разглеждаше местността. Понякога издаваше продължителни звуци — правеше го в падините между хълмовете и така сякаш изучаваше ехото.
Често се връщаше при изоставените предмети и отново ги разглеждаше, изглежда очакваше нещо да се случи с тях. И тази среда — с такива необикновени условия не закъсня — да си покаже рогата. Корозията започна бързо да поглъща металите и скоро на това място нямаше и най-малкото доказателство, че е кацало ръкотворно съоръжение.
* * *Скоро стана ясно, че на планетата съществуват животни. Те в голямата си част бяха дребни и пъргави, но от това тяхната привлекателност за робота не намаля. Той се интересуваше от всичко, което се мяркаше пред изкуствените му очи, и се стараеше да се приближи колкото се може повече. Тези създания на природата имаха люспеста кожа и осем крайника. Едни явно бяха тревопасни, други — от рода на хищниците и лешоядите. И операторите изцяло им се отдадоха.