Бързия се разтрепера от ярост и се приготви да метне и четирите си копия едновременно, а после през нажежените въглени да нахлуе в къщата и да започне ръкопашен бой с Ник и останалите защитници. Но се сдържа и не направи нито едното, нито другото. Спокойно пусна копията си, обърна се и тръгна надолу. После сякаш си спомни нещо и заговори Ник.
— Е, какво пък, Дървосекачо, благодаря за поуката. Сбогом. А ти кажи същото и на Учителя си.
Ник се обърка.
— Как така? Та през нощта не ще успеете…
— Защо смяташ така? Ти как успя?
— А Фейджин?
— Ха, ти ни каза сам, че той може да прави всичко, което и ти можеш. Ако не поиска да тръгне, ще го изпържим на бавен огън.
— Учителю! Фейджин! Ти чуваш ли тези думи?! — завика Ник и забрави, че роботът никога не отговаряше веднага.
— Май че не… Ще тръгна с Бързия — отговори дежурният с устата на робота.
— Ние какво да правим?
Рекър бе забравил да каже на колегата си, че е заповядал на групата да остане на мястото си и дежурният трябваше да съобразява сам.
— Решавайте сами. За мен не се страхувайте. Те няма да ме пипнат. А аз после ще ви намеря.
— Прекрасно.
Ник бе доволен от новото решение на Учителя и затова не гъкна за предишното. Той мълчаливо гледаше, докато воините на Бързия с горящи факли в ръце обкръжиха Фейджин и цялата процесия бавно потегли на път. Седемте питомци макар и оцелели след боя, порядъчно изранени и раздърпани, за първи път след излюпването си от яйцата се оказаха сами, без наставника си. Като успяха да изкарат нощта край едва тлеещия огън, те започнаха да решават какво да правят по-нататък.
Явно да остават в къщата нямаше никакъв смисъл — нямаше гориво наблизо, вече бяха изсекли напълно дърветата и храстите на няколко мили наоколо и някак си не вървеше да губят напразно време и сили за сеч и мъкнене на приготвеното с примитивната количка, която бяха направили под ръководството на Фейджин. По-добре да отидат там, където има гора и където Бързия скоро няма да ги открие.
Доста дълго спориха накъде да тръгнат. Ник неведнъж си помисли, че съвсем не е лошо да притежаваш такъв авторитет като Бързия. Спечели предложението на Напои. Подкрепиха го Джим, Дороти, Бети и Оливър.
А самият Ник, макар и не без досада, призна, че то е разумно. Така решиха да стигнат брега на морето, който не беше много далеч. Морето, както им бе казал Фейджин, бе изпълнено не с вода, а със сярна киселина и затова не се изпаряваше през деня като другите водоеми и реки на Тенебра. Освен това и Фейджин леко ще ги открие. Достатъчно е някой да се промъкне до пещерите и да прошепне: „Брегът на морето“. Той няма да се обърка.
Те бързо натовариха оскъдното си имущество на количката, събраха стадото, пострадало от нощния набег, и тръгнаха на път. Той не беше дълъг, но бе достатъчно уморителен. От почвата почти навсякъде стърчаха остри кварцови кристали. Колкото повече наближаваха брега, толкова по-често започнаха да срещат локви и езерца със странната, тежка и маслена течност на морето. Близо до брега се разположиха на лагер. До началото на нощта успяха да съберат достатъчно дърва, да похапнат и да се разположат край спасителните огньове.
Но те бяха пресметнали всичко освен едно: дъждовните капки падаха и в морето. Скоро усетиха това по един неприятен начин. Разредената от дъждовната вода сярна киселина излезе от бреговете и те видяха как хълмчето, на което се бяха разположили, се превърна в островче и наоколо се разпростря безкрайната шир на морето.
Нощта се оказа трудна и страшна. Те отново оцеляха, но стадото още повече се стопи. Трябваше да търсят ново място за лагер. Посъветваха се. Решиха да се преместят на по-високо място, но отново край морето.
А Ник веднага след това да поеме път към пещерите и да спаси Учителя.
* * *На билото над пещерите Ник стигна още преди да се стъмни. Реши да изчака падането на тъмнината, преди да предприеме нещо. Той бе сигурен, че Бързия ще запали огньове, но когато мракът се спусна и той погледна внимателно надолу, там нищо не светеше. Вероятно по пътя пещерните жители бяха изгубили огъня. А никой от тях не знаеше как да го запали.
Той дълго размишлява как да се свърже с Фейджин. Роди се план — хитър и дързък. Веднага събра колкото се може повече съчки и запали огън на ръба на склона. Една горяща клонка хвърли долу. Металното тяло на Фейджин проблясна в бледата светлина. По нататък събитията се развиха, както предполагаше.
Пещерните жители се втурнаха към клонката, насъбраха достатъчно гориво и като неопитни огняри нахвърляха толкова много съчки, че загасиха горящата съчка. Тогава забелязаха огъня на върха и начело с Бързия побягнаха нагоре по стръмната и с много завои пътека. Ник не знаеше дали идват само за огъня, или и за този, който го бе запалил. Но това така или иначе отговаряше на замисъла му. Той започна да се спуска надолу по странична и дълга пътека, като палеше след себе си храсталаците с цел да затрудни до крайност преследването. Скоро той беше до Учителя си.