Дипломатите бяха там и когато биологът се озова в кабината, Изи нещо разказваше.
— … откакто отново се преместихме. Вън продължава да е така тъмно, както и преди, но люлеенето не е тъй силно, изглежда тук течението е станало слабо. Ако правилно следя времето, Алтаир е изгрял и тогава водата се изпарява.
Момичето замълча и тогава Рекър я запита:
— Доколкото разбрах, нито ти, нито Мино не сте забелязали по време на дрейфа същества, които да живеят във водата?
— Имаше само растения или нещо, прилично на тях.
— А сега как е?
— Същото.
— Това означава, че не сте стигнали още до океана. Ник твърди, че там има животни. Ние готвим тук едно приспособление, което ще ви позволи да говорите направо с Ник и ще можеш да го насочваш. Повече няма да е нужно да преразказвам съобщенията ти.
— Колко ще бъде хубаво! Знаете ли, щом ви видях в пункта за управление на робота, поисках да говоря сама с Ник. А как ще говоря с него? Има ли външни микрофони и високоговорители?
— О, да, мистър Сакииро ще ти обясни как да ги включиш. А по моя канал ще говориш, докато Ник не дойде до вас.
— Добре. Ние ще се обадим отново, щом водата спадне. Мине е гладен и аз също искам да хапна нещо.
Рекър се отпусна на креслото и подремна няколко минути. Но усети глад и също реши да се нахрани. И тогава наистина му се приспа. Но вече бяха съобщили, че инженерът е поставил телекамера в пункта за управление, и той побърза да отида там. Трябваше да минат много часове, преди да намери време за сън.
… В лагера всички се бяха събрали и Ник разправяше на приятелите си за преживените приключения. Рекър слушаше внимателно, това се налагаше, понеже аборигените възприемаха света по-различно от хората. Но сега в разказа нямаше нищо ново.
После започнаха да говорят приятелите на Ник, които се бяха занимавали с картографиране на местността, и това отне няколко часа.
Прекалено много време…
* * *Тази топография можеше да излезе през носа на учениците на Рекър и дори да прекъсне търсенето на батискафа или най-малкото да го забави. Но щастливата случайност им помогна да предотвратят това.
Докато разглеждаха картите, Бети неволно погледна околните хълмове и забеляза една фигура, която се мярна за миг в храстите. Тя веднага си помисли, че това може да бъде само някой воин на Бързия, и незабелязано за другите съобщи това на Ник. Опасността се оказа голяма — Бързия бе съумял да се прехвърли с хората си през реката и да стигне дотук.
Пресметливостта и решителността на Ник биха зарадвали Рекър, но и той в този момент не знаеше нищо. Младият момък се боеше да не изплаши разузнавача и започна да действа сам, без подсказването на Учителя. Неприятелският воин бе хванат жив. Наистина преди да счупи надве копията си, той поиска Фейджин да му гарантира безопасността и живота. Не бяха глупави тези пещерни диваци! Рекър с помощта на робота убеди пленника, че тук нищо не го заплашва, и веднага се появи нова идея. Той реши да привлече и племето на Бързия за търсенето на батискафа.
Монологът на Рекър се оказа прекалено дълъг и труден и за двете страни. Нали учениците му не знаеха нищо за батискафа и не беше лесно на тях и още повече на разузнавача на Бързия да се обясни какво представлява космически кораб. Като примитивна аналогия му послужи скърцащата количка. Нужно бе да намери такива думи, които Ник да разбере и да преведе на езика на тенебрийците.
— Тук, някъде наблизо, се намира „количка“ с мои събратя. Тя е долетяла от горе и не може сега да се върне обратно. В нея нещо се е счупило, както и при вас става, например с върховете на копията. Трябва да я открием и да я поправим. Как? Това ще кажа после.
Рекър успя да убеди разузнавача, че като награда ще научи племето на много полезни неща, като например добиването на огън, а после ще летят и други „колички“, които ще носят най-различни интересни и полезни вещи.
Рекър започна подробен инструктаж на „командата“ си. Раздели ги на три групи, показа къде трябва да търсят и те се разпръснаха. В лагера останаха Ник и Бети да пазят стадото.
Той позволи на Изи да включи светлината. Макар нощта да бе далеко, прожекторите в тази сумрачна мъгла бяха добър маяк.
Започнаха дълги часове на очакване. Трите двойки се разпръснаха в различни посоки и връзка с тях нямаше и не можеше да има. След време се разбра, че една от двойките, Джон и Нанси, скоро бе видяла неясна светлина, но това бил кратер на действащ вулкан. Те се опитали да преспят край него, но когато огромна маса се отчупила и рухнала в огнената бездна, предпочели благоразумно да се оттеглят.