— Добре сте се справили — каза той накрая. — Нещо сте узнали. Какво ще кажете, ако направите дървена рамка, голяма колкото колибата, а чувалите завържете за ъглите. Така ще стане устойчив сал. И докато работите, помислете върху следното: батискафът се приближава към брега. Възниква една трудност. Бързия с голяма част на племето си е на този бряг и чакат кога машината ще бъде отнесена от течението при тях. Изи не можа да разпознае вожда, но никой друг не може да бъде. Освен това не ни е ясно и още нещо: приел ли е Бързия нашите предложения, или се грижи за собствените си изгоди? Засега на това нямаме отговор. Но ще се опитаме да го получим до края на деня и ако е отрицателен, ще ни се наложи да се справяме само със собствените си сили.
— Как именно?
— Ето! Над това и размишлявайте. Но каквото и да решите, без сал няма да се мине и затова го започвайте колкото се може по-бързо.
Учителя млъкна, а учениците се захванаха за работа. Няколко часа по-късно те стояха пред правоъгълна рамка с размери петнадесет на двадесет фута. За направата й бяха употребили около тридесетина пръта. Ник и Бети ги бяха свързали под прави ъгли и така се бе образувала здрава решетка. Но те се съмняваха, че тя може да им послужи за удобен под. Междините бяха така големи, че в тях краката им се мушнаха съвсем свободно, а крайниците на тенебрийците още по-малко от тези на хората са приспособени за хващане. Но с това неудобство изглежда трябваше да се примирят.
Те подробно казаха всичко на Учителя си и той ги похвали. Ник и Бети доловиха в гласа на Рекър желанието да го оставят на мира, защото в този момент не му беше до тях. Батискафът бе стигнал на петдесет ярда от брега и бе заседнал на някаква плитчина. Тясната ивица море не позволяваше на Бързия и воините му да достигнат машината, но това разстояние не беше пречка на Изи да практикува тенебрийския език. Биологът нямаше възможност да слуша този разговор. Микрофоните за външна връзка бяха така разположени край илюминаторите, че момичето трябваше да вика, ако искаше да я чуват и на кораба. Но тя не се стараеше особено за това. Увлечена от интересните събития, тя бе забравила и за Рекър, и за баща си дори. Нея не я интересуваха много нито биологията, нито геологията, нито тенебрийският климат. На спасителите си тя не можеше повече с нищо да помогне и само очакваше от тях някакви съобщения. И сега се бяха появили разумни същества, с които можеше да размени някоя и друга дума. Затова тя с удоволствие бъбреше и хората горе на орбитата само в редки случаи успяваха да привлекат с нещо вниманието й.
Бързия наистина беше на брега сред тълпата. Рекър веднага съобщи това на Ник. Но Изи не можеше да разбере готви ли се той да спазва изработения план, за който бившият пленник на Ник сигурно му беше разказал. Рекър не знаеше как да си обясни подобна неосведоменост: или Изи лошо владее езика, или вождът съзнателно крие намеренията си. Това го караше да нервничи — неопределеността го тревожеше и дразнеше.
Към обед се върнаха Джим и Джейн. Те разказаха приключенията си, но това сега интересуваше биолога само като възможност да попълни знанията си по геология на планетата, а другото можеше да остави за после.
Двамата допълнителни работници с четирите си чифта ръце ускориха изработването на сала. Наоколо имаше доста повече зверове, отколкото в околностите на старото им село и броят на кожите започна да расте бързо. Отначало поплавъците завързваха по четирите ъгли, а после, когато те станаха много, започнаха да ги закрепват навсякъде по краищата, така че в края на деня не можеше да се намери нито едно свободно място и за един чувал. Строителите не бяха мислили как това ще се отрази на устойчивостта на сала.
… Изи описваше с увлечение вълнуващата картина, която виждаше през илюминатора. Не веднъж бе преживявала нощен дъжд, но за първи път й се случваше да наблюдава непосредственото му въздействие на нивото на морето. Брегът се намираше в границите на непосредствената видимост и повърхността на морето се издуваше над него в съответствие с разреждането на олеума от водата. Гледката бе необикновена и предизвикваше тревога. Децата сякаш наблюдаваха брега от горе. Батискафът изплаваше и издутото море го бе понесло в дълбините на сушата. Така продължи, докато плътността на течността не стана прекалено малка да удържи съда на повърхността. Той започна да потъва, но вътре в него още дълго време се усещаха тласъци — движението му не спираше.
— Татко! — завика Изи. — Аз не виждам вече нищо! Ние може да прекъснем предаването. Искам да спя. Ако потрябва, вие ще ни събудите.
(обратно)