Като свърши тази работа, роботът се спусна по склона и се зае да изучава капаните. Изваждаше от тях каменните остриета и прибираше най-запазените в гнездата на пластмасовия си корпус.
След това с максимална скорост се изтегли. Алтаир бе изгрял, когато роботът с образците местно оръжие и похитените яйца бе далеч от кратера и още по далеч от пещерното селище.
(обратно)I
Ник разтвори високите растения и излезе на открито пространство, след което се спря и произнесе няколко от онези думи, които Фейджин никога не превеждаше. Нито бе ядосан, нито удивен, че пред себе си видя вода — нали бе още ранно утро, — но го огорчи обстоятелството, че вляво и вдясно също блестеше познатото огледало. Проклета работа — бе попаднал на полуостров и нямаше начин да се върне обратно.
Честно казано, той не знаеше дали го преследват, но не се съмняваше. След бягството си бе загубил два дни да обърква следите си, като бе направил голямо отклонение, преди да се насочи към селото си.
Докато беше в плен, Ник се убеди, че похитителите му са превъзходни ловци и следотърсачи. Надяваше се да са загубили дирите му — изкушение голямо, но сам не можеше да повярва в това. Та те така настойчиво искаха да ги заведе при Фейджин!
Ник извърши насилие над себе си и се върна в действителността. Разсъжденията остави за после. Сега трябваше да преценява: да се връща ли назад, или да чака езерото да се изпари? И в двата случая можеха да го настигнат. Трудно бе да определи къде рискът е по-голям. Но поне нещо можеше да провери.
Приближи се до водата, погледна я внимателно и рязко удари с длан. Кръговете тържествено се заразхождаха по езерото, но те не го интересуваха. Друго бе важно — пръските! Той ги проследи, усети да го блъскат по тялото, прецени как падат и с радост се убеди, че и най-едрите се изпаряват, преди да достигнат повърхността. Езерото щеше да живее още малко! Ник седна и започна търпеливо да чака.
Духна лек вятър и растенията започнаха да се събуждат. Те посрещаха новия ден. Ник усещаше това с ноздрите си. Той добре знаеше какво ще последва — вятърът ще се усили, по езерото ще се появят дупки, от които вихрите на горещия въздух ще изсмукват образуващата се пара. И нивото ще започне да спада по-бързо, отколкото му е необходимо.
Би могъл да се задуши, ако е прекалено близо и вятърът стихне, но това сега няма да стане — течността отстъпваше и изчезваше като прекрасен мираж. Ник се надигна и предпазливо тръгна напред. От двете му страни продължаваше да има прекалено много вода. Значи този полуостров действително продължаваше с гребен, който разделяше на две цялото езеро. Какво пък, така бе по-добре.
Утрото премина спокойно. Преследвачи не се появяваха. Почти непрекъснато тичаше, като гледаше да се разминава мирно с опасните диви зверове. Направо му вървеше. Обикновено такъв преход биваше разнообразяван от четири или пет схватки с разни хищници, а днес спечели само една.
Часовете се изнизваха един след друг. Ник продължаваше да върви толкова бързо, колкото можеше. Единственото стълкновение с летящ хищник почти не го забави. Нападателят излезе насреща и пикира към Ник, като едва не докосна почвата. За щастие ръката с накрайник от нож се оказа по-дълга от пипалата и острието разряза така сполучливо газовите мехури, че хищникът безпомощно и шумно се замята из шубрака.
Ник прибра ножа в канията и продължи напред, без да намалява скоростта си, но потриваше внимателно ръката си — отровното смукало бе успяло да я достигне.
Когато най-после се озова в познати места, ръката бе престанала да го боли и Алтаир стоеше високо в небето. Ник измени посоката и ускори крачката си.
… Фейджин беше на обичайното си място в центъра на селото. Като се приближи, Ник викна високо Учителя.
— Заплашва ни опасност, Фейджин. Притежаваш ли оръжие, за което ние не знаем?
Както обикновено, изминаха няколко секунди, преди да прозвучи отговорът:
— Какво е станало с тебе, Ник? Ние не се надявахме повече да те видим. Защо споменаваш за оръжие, нима ще се биеш с някого?
— Боя се, че да!
— С кого?
— С тези, които приличат на нас. Но те не отглеждат добитък и не умеят да палят огън, и наричат нещата с други имена.
— Къде ги срещна? И защо трябва да се бием с тях?
— Историята е дълга. Но най-добре ще бъде да започна отначало. За съжаление нямаме време за губене.