Роботът замълча за малко и после се обърна към Ник:
— Затова искам от тебе, заедно с още някой, да ги посрещнеш. Когато видиш Бързия, кажи му, че ние с удоволствие ще отидем в селото му или ако поиска, той да дойде в нашето и аз ще науча него и хората му на всичко, което пожелаят. Обясни, че аз не зная езика му и че той ще може да говори с мен само чрез тебе, смятам, че ще бъде достатъчно умен да не ви навреди.
— Кога да тръгваме? Веднага ли?
— Така би било най-добре, но ти си вървял дълго, сигурно си уморен и трябва да си починеш. Освен това настъпва нощ и ние вероятно нищо няма да загубим, ако спокойно поспиш. Тръгвай утре заран!
— Добре, Учителю.
Ник не показа тревогата, която го обхвана при мисълта, че ще се срещне отново с Бързия. Дните, които прекара при него бяха достатъчни, за да разбере какво представлява този дивак. Но Фейджин е мъдър и знае какво прави. Навярно нещата ще станат така, както предвиждаше роботът.
За нещастие нито хората, които управляваха робота, нито учениците им можеха правилно да преценят необикновените способности на пещерните жители като следотърсачи. Щом заваля, Ник разпали огън, но не успя дори да задреме, когато чу уплашения вик на Напои и в същия миг видя Бързия и зад него наредени един до друг отбраните му воини. Те мълчаливо бяха обкръжили хълма и сега изкачваха склона.
(обратно)II
— Какво ще правим сега?
Рекър не отговори. Празните приказки, дори с такава важна персона, не му бяха по сърце, сега трябваше да се действа. Телевизионните екрани, които ги свързваха с робота, заемаха изцяло стената. И на тях се виждаше едно и също: тълпа същества, приличащи на елови шишарки, обсаждаха селището. Микрофонът беше изключен: учениците на Фейджин не трябваше да чуват какво се разправя горе на орбитата. Пръстът на оператора се заразхожда над бутона за включване на звука, но не смееше да го докосне — не можеше да измисли какво да отговори.
Това, което досега бе казал чрез робота на Ник, бе съвсем правилно и никаква полза от една схватка не би могло да има, но за голямо съжаление тя бе започнала. Дори Рекър да можеше да даде съвети за отбраната на селото, бе прекалено късно. Човешкото око не бе в състояние да различи нападащи от отбраняващи се. Копията се мяркаха във въздуха с невероятна бързина. Пламъците на огньовете проблясваха по остриетата на брадвите и ножовете.
— Поне е интересно да се гледа — чу се същият пронизителен глас, който преди минута бе задал въпроса. — Огньовете вечер светят по-силно от слънцето денем.
Спокойният тон накара Рекър да изпадне в бяс — не можеше равнодушно да наблюдава бедата, в която бяха попаднали приятелите му. Но успя да запази самообладание и не избухна, при това заради престижа. Страничният наблюдател бе предизвикал появата на една идея. Показалецът натисна бутона на микрофона.
— Ник! Чуваш ли ме?
— Да, Учителю! — Гласът на Ник бе така спокоен, сякаш той не изпитваше в момента огромно физическо натоварване. Органите на речта при тенебрийците не са така тясно свързани с дихателните пътища, както е при земните същества.
— Добре. Пробийте си път до най-близката колиба и се скрийте така, че да не ме виждате. Ако не успеете, разпръснете се из местността. И веднага ме викнете, щом се скриете.
— Ще опитаме! — Ник нямаше време за повече думи.
А в пункта за управление хората можеха само да наблюдават, въпреки че пръстите на Рекър бяха надвиснали над друга група бутони на сложното табло пред него.
— Един от тях се добра до колибата — произнесе същият висок глас и този път Рекър трябваше да се намеси.
— Познавам ги от шестнадесет години, но сега не различавам свои от нападатели. Как успявате? — Той бързо извърна погледа си към двамата неземляни, които се извисяваха над хората в залата.
— Нападателите нямат брадви и са въоръжени само с каменни ножове и копия.
Рекър побърза да се обърне към екрана. Нямаше никакво съмнение — дромианецът бе успял да разгледа как са въоръжени. Той съжали, че така лошо познава Дрома и обитателите й. Човекът нищо не отговори на кльощавия гигант, но започна да следи брадвите, проблясващи на огъня. Тези, които ги държаха, си пробиваха път към колибите на върха на хълма, но това не се удаде на всички.
Но някои стигнаха. Люспесто четириръко същество бе застанало пред вратата на една колиба и удряше нападателите, които се опитваха да се приближат. Трима негови другари, може би ранени, пропълзяха край него и се скриха в колибата. Един от тях остана на входа и започна с две копия да подпомага този с брадвата.