— Ние сме напълно развити физически още в края на първата година след раждането — прекъсна го дромианинът. — Моят син е на четири години, което е равно на седем земни. Аз виждам, че човечеството като раса е великолепно, но да се възлага на човек да изпълнява отговорна задача, е глупава постъпка, на която са способни същества, неиздигнали се много над нивото на диваците. Ако нещо се случи с момчето ми…
Дромианинът спря словесния поток. Фланаган изчезна от екрана. Но бобърът не беше свършил и се обърна към Рекър, чието лице бе станало по-бледо от обикновено.
— Направо изтръпвам при мисълта, че докато бях на Земята, понякога оставях сина си на грижите на хората. Аз ви смятах за цивилизована раса. Ако тази глупост се увенчае с най-вероятния съдбоносен резултат, Земята ще има дълго да се разплаща за дълговете си. Нито един космически кораб няма да може да кацне на планета, където поне малко се съобразяват с чувствата на дромианите.
Той трябваше да спре, но го прекъснаха не думи, а ужасен трясък, който дойде от високоговорителя, и няколко предмета, стояли до този миг неподвижни на екрана, се размърдаха и с грохот полетяха и се заблъскаха в близката стена, отразиха се от нея и полетяха обратно, без да се подчиняват на законите на действието и противодействието. Те всичките се понесоха в една посока — същата, в която се намираше въздушният шлюз. През полезрението прелетя някаква книга и се удари в метален прибор, който също пресичаше помещението, но поради масата си — с няколко пъти по-малка скорост.
И ударите вече не бяха така силни. Трясъците престанаха. На катера се възцари пълно мълчание — мълчанието на безвъздушното пространство…
(обратно)III
Амидабарли млъкна. Не сваляше очи от екрана. Той се държеше отвратително и въпреки това Рекър изпита съчувствие към него. В подобен случай и той самият би бил най-малкото така мрачен. Но сега нямаше време да издава състраданието си. Докато надеждата съществува, трябва да се действа.
— Валенах! Как се вика батискафът? — извика Рекър.
Офицерът започна да натиска различни бутони. Рекър се опита да скрие обхваналите го чувства. Все още не беше в състояние да разгадае какво се бе случило на катера. Ясно бе, че по някаква причина въздушният шлюз се бе прекъснал, но при това батискафът можеше и да не бе пострадал. Иначе децата биха загинали. Впрочем оставаше му надеждата, че механикът, който бе съпровождал децата, им е навлякъл скафандрите. Не! Още е рано да се отчайва.
Най-после екранът светна и на него се появи бледо личице с високо чело, над което бе надвиснала пухкава шапка от коси, които изглеждаха черни, въпреки че бяха червеникави. Рекър разбра, че детето едва сдържа паническия си ужас, но пък си оставаше жив човек и това бе сега най-важното. В същия миг в радиорубката влетя още един човек и се спря като закован до дромианина.
— Изи! Цяла ли си?
Рекър позна съветника Рич. И останалите го познаха. След две секунди — изглежда, батискафът бе вече доста далече от кораба — уплахата изчезна от лицето на момичето и то видимо се успокои.
— Татко — заговори тя, — цяла съм. Отначало много се изплаших, но сега съм добре. Ти ще дойдеш ли при мен?
В кабината настъпи суматоха. Рич, Рекър и дромианинът заговориха в един глас, но накрая победи физическото надмощие и дромианинът изблъска всички настрани и едва не пъхна гладката си глава направо вътре в екрана.
— Къде е момчето, синът ми? — почти изписка той.
Момичето веднага отговори:
— Тук е! Здрав и читав!
— Искам да говоря с него.
Девойката изчезна от екрана, чу се гласът й, но никой не разбра произнесените думи. Минаха няколко секунди и тя отново се озова пред камерата. Косите й сега бяха разрошени и на бузата й се виждаше драскотина.
— Той се е скрил в един ъгъл и не иска да мръдне оттам. Измислих нещо: ще увелича силата на говорителя, вие се опитайте да поговорите с него.
Тя не спомена как се е появила драскотината и за удивление на Рекър баща й също не се обади. Аминадабарли изглежда и не я забеляза. Той заговори нещо на своя език, който в радиокабината никой освен Рекър не разбираше. Диалогът продължи няколко минути, като бащата често млъкваше, за да изслуша отговора.
Отначало синът въобще не отговаряше, но после думите на бащата изглежда го поуспокоиха и се раздаде слабо писукане. Тези звуци оказаха благотворно въздействие на бащата и той започна да говори по-бавно. След известно време до главата на Изи се показа и Аминадорнелдо. Рекър се опита да разбере дали детето се срамува, но изражението на дромианските лица бе за него книга, написана с таен шифър. Но момчето явно изпита чувство на срам, защото се обърна към момичето и заговори на английски език: