Наложи се да прекъсне сховането си от уред на уред, тъй като пред очите му ставаше нещо не съвсем разбираемо. Откъде се е взела тази радиация? Какава е тя? И защо? Не му беше страшно, но го занимаваше нещо друго: какво всъщност е станало? Стоеше, задавайки си един и същ въпрос, и не можеше да намери никъкъв отговор.
Слънцето, изкачвайки се над високата каменна ограда, освети как, жълтеейки при летежа си, падат от ябълките мъртви листа. Седеше, взирайки се в листата, и нещо го караше да се изкикоти и със смеха си да сложи край на всичко това, което просто не можеше да бъде. Гърдите му вече бяха поели дълбоко въздух, устните му се приготвиха да се разстегнат в усмивка и в този момент го повикаха…
— Здравей, Мъник! — усмихнато го поздрави брат му, готов да прекрачи към него през прага на къщата.
— Стой! — извика той и размаха дозиметъра. — Стой на мястото си! Гледай какво става!…
Най-сетне дозиметърът се включи и сигналната му лампичка се наля с пълнокръвна алена тревога. Брат му престана да се усмихва и измукна от предното си джобче някаква миниатюрна плочка, а тя очевидно показа нещо такова, което го накара със съвършено друг тон да запита:
— Кога забеляза това?
— Преди един час. И знаеш ли, струва ми се, че нараства…
Поговориха си още малко някак безмислено и ежедневно за радиацията и млъкнаха. Гледаше брат си с надежда и очакваше ясните и прости думи, след които ще трябва нещо да се направи и всичко ще премине благополучно…
— Дяволска работа… — каза брат му, гледайки неподвижно миниатюрната скала на своето уредче, след което с някакъв професионален глас нареди през рамо на майка им:
— Да не се пуска никой тук! — и добави ядно: — Не се навирай тук!…
Тишината отново надвисна наоколо и внезапно в нея с трясък се запалиха листата под босите му крака. Дълги секунди гледа смаяно плахото и нелогично пламъче и едва по-късно с вик отскочи встрани, разбирайки, че огънят не му причинява никаква болка.
Погледът на брат му се изцъкли.
— Какво си донесъл със себе си?
— Нищо. Донесох само себе си… — отвърна той жално и прехапа устни — Видя ли през нощта светкавицата?
— Светкавицата? — сухо се изненада брат му. — Че откъде? Вече от един месец не е паднала и капка дъжд.
— Светкавицата… — закима той с глава. — Премина оттук и дойде от вашия център…
— Дявол да ме вземе… — прошепна брат му, но той го чу. — Каква светкавица? Присънило ти се е… Не мърдай! — властно нареди той отново. — Ти излъчваш! Господи, Мъник, какво имаш в джобовете си?!
Той замря на половината път от походното легло към брат си — нисък, може би дори симпатичен. Як 35-годишен по-малък син в тази стара къща и неговият брат пред него. Замря, както това прави пациентът пред лекаря преди неприятна, но задължителна процедура, и чу тънкия писък на уредчето в ръцете на брат си. Видя неговото състарено лице и си помисли: „Нима и аз мога да се състаря така?“
— Какви ги говориш… — каза той отчаяно. — Та тези панталони дори нямат джобове!…
… Когато и двамата разбраха, че индикаторът се разгаря от неговото тяло, а не от нещо друго, и двамата едновременно бяха поразени от абсурда на положението. Едва сега забелязаха, че нещо невидимо е очертало смъртоносен кръг и те се намират в неговия център. В ръцете му мигом умираха и се разпадаха листенцата на цветята, в гърчове агонизира и замря гълъбът и заплашително се надигна пламък от парчето вестник.
— От теб идва страшна горещина… — Без каквато и интонация каза брат му, когато тези зловещи експерименти завършиха.
— Но аз не чувствам нищо.
Той излъга, защото вече се беше изплашил невероятно. Това просто не можеше да се появи в неговия живот, но все пак се беше появило и даже успешно доказа своето съществуване.
— Остани тук! — нареди брат му, бавно изтривайки потта от потъмнялото си лице. — Ще позвъня в Центъра…
След един час, изпълнен с тягостно очакване и късите разговори през стената с майка си, около къщата се разгърна радиационният отряд на Ядрения център и частите на военната поддръжка.
В старата градина сред тлеещите от нетърпимата горещина дървета подтичваше обърканият човек, който не чувстваше, не чувстваше нищо…
— Внимание! — произнесе мощен радиоглас след едно предварително покашляне. — Останете на мястото си!
— Мъник! — веднага се намеси и гласът на брат му. — Изглежда, че сме се накиснали малко.. Около теб има висока радиация и доста прилична температура. Сам виждаш, че дърветата горят. Хайде да помислим как да се измъкнем… А ти наистина ли нищо не чувстваш! — Гласът мъ се прекъсва недоумяващо, но веднага се изравни. — Сега ще включим дезактиваторите, а ти не се тревожи…