— Съмнявам се. — Джак се обърна към Стив и Алън. — Разполагаме ли с наши снимки на тялото?
— Да, направихме. — Стив Мериът се провикна през отворената врата.
Джак надяна чифт гумени ръкавици и внимателно отстрани от раната тъмната, почти черна коса на жената. Мястото имаше отчетлива звездообразна форма, което показваше, че дулото е било в контакт с жертвата при произвеждането на изстрела.
Джак обърна главата настрани, за да види изходната рана. Намираше се ниско долу под лявото ухо. Той се изправи.
— Ами, това е повече от доказателство — произнесе той.
— Доказателство за какво? — погледна го Лу.
— Че не е било самоубийство. Куршумът е минал отгоре надолу. Хората не се самоубиват по този начин. — Джак изобрази въображаем пистолет с дясната си ръка и допря върха на показалеца до слепоочието си. Равнината, в която се намираше пръстът му, бе успоредна на пода. — Когато хората се застрелват, следата от куршума е в повечето случаи хоризонтална или съвсем леко насочена нагоре. Тук става дума за убийство, нагласено да изглежда като самоубийство.
— Благодаря много — измърмори Лу. — Надявах се изводите ти за това, че е гола, да се окажат погрешни.
— Съжалявам.
— Някаква идея от колко време е мъртва?
— Все още не, но би могло да се каже, че не е отдавна. Някой чул ли е изстрел? Това би могло да ни каже по-точно.
— За съжаление, не — поклати глава Лу.
— Лейтенант! — извика от вратата един униформен полицай. — Криминолозите пристигнаха.
— Кажи им да си донесат задниците тук — отвърна Лу през рамо. След това се обърна към Джак: — Какво, свърши ли?
— Свърших. Утре ще имам повече информация за теб. И за да съм сигурен, аз ще се заема с аутопсията.
— В такъв случай ще се опитам да дойда. — През изминалите години лейтенантът бе разбрал, че може да се събере доста информация от жертвите на убийства по време на аутопсия.
— Тогава всичко е наред — отвърна Джак, докато си сваляше ръкавиците. — Тръгвам. — Той погледна часовника си. Разполагаше с още малко време, но със сигурност щеше да закъснее. Стрелките показваха седем и петдесет и две. Щеше да му отнеме повече от осем минути, за да отиде до ресторанта. Той погледна Лу, който се бе навел да изследва малко скъсване на чаршафа, на седемдесетина сантиметра от тялото по посока таблата на спалнята. — Какво правиш?
— Какво мислиш за това? Смяташ ли, че куршумът може да е пробил матраците?
Джак се наведе да огледа широката сантиметър дупка и кимна.
— Така смятам. Има малко кръв по краищата.
Лу се изправи, когато криминолозите влязоха с оборудването си и им каза да вземат куршума.
— Ще успееш ли да си тръгнеш оттук в някакво прилично време? — поинтересува се Джак.
Лу вдигна рамене.
— Не виждам причина да не изляза с теб. След като дипломатът си тръгна, няма защо да вися тук. Изнасям се с теб.
— Отивам да си взема колелото — каза Джак.
— Сложи го в колата ми. Аз ще стигна по-бързо. Освен това съм по-сигурен, отколкото този твой велосипед. Не мога да повярвам, че Лори ти позволява да обикаляш с това нещо из града, при условие че и двамата виждате толкова премазани куриери.
— Аз внимавам — каза Джак.
— Знам те аз колко внимаваш — отвърна Лу. — Сякаш не съм те виждал как препускаш по улиците.
Джак се замисли как да постъпи. Искаше му се да се качи на колелото, за да поуспокои малко емоциите си, както и заради факта, че не можеше да понася мириса на огромното количество цигари, изпушени в Шевито на Лу, но трябваше да признае, че с колата ще пристигнат по-бързо, а времето го притискаше.
— Добре — кимна той неохотно.
— Боже мой, проблясък на здрав разум. — Лу извади ключовете и ги подаде на Джак. — Докато се оправяш с колелото, аз ще разменя две думи с момчетата, за да съм сигурен, че се справят.
Десет минути по-късно Лу караше на север по Парк авеню, което според него бе най-прекият път към целта. Велосипедът лежеше на задната седалка, двете му колела бяха откачени. Джак бе настоял и четирите стъкла на прозорците да се отворят, в резултат на което в колата се гонеха ветрове и не миришеше на дим, въпреки препълнените пепелници.
— Виждаш ми се нещо напрегнат — обади се Лу, докато минаваха край Гранд Сентръл стейшън по издигнатото платно.
— Тревожа се да не закъснеем.
— В най-лошия случай ще сме закъснели с петнайсет минути. Според мен това изобщо не е закъснение.
Джак погледна през прозореца. Лу беше прав. Петнайсетте минути бяха допустимият толеранс, макар това да не го успокояваше.
— Е, какъв е случаят? Така и не каза.
— Трябва ли непременно да има случай? — отвърна Джак.