— В медицинската практика играе ли роля преценката?
— Абсолютно. Във всяко медицинско решение тя е най-важна.
— Според личната ви лекарска преценка, вечерта на осми септември 2006-а година, когато сте направили домашно посещение на Пейшънс Станхоуп, тя беше ли обслужена правилно?
— Да, беше.
— Може ли да обясните на съдебните заседатели защо преценката ви ви кара да смятате, че това е бил най-добрият начин за действие?
— Тя ненавиждаше болниците. Едва успях да я изпратя в лабораторията за рутинни тестове. Посещенията в болницата неизбежно изостряха симптомите й и общото й безпокойство. Предпочиташе да я посетя вкъщи, което правех най-малко веднъж седмично през последните осем месеца. Всеки път се оказваше фалшива тревога, дори в онези случаи, когато Джордан Станхоуп ми казваше, че тя била сигурна, че умирала. Вечерта на осми септември миналата година не ми беше казано, че тя мисли, че умира. Бях сигурен, че се касае отново за фалшива тревога, както преди, но като лекар не можех да игнорирам вероятността пациентката наистина да е болна. Най-добрият начин да се уверя какво е положението, беше да отида директно в дома й.
— Госпожица Ратнър свидетелства, че сте й казали по пътя, че оплакванията на пациентката може да се окажат основателни. Истина ли е?
— Истина е, но не съм казвал, че според мен шансовете за това са изключително малки. Казах, че съм разтревожен, защото усетих малко по-силно безпокойство в гласа на господин Станхоуп от обичайното.
— Казали ли сте на господин Станхоуп по телефона, че вярвате, че госпожа Станхоуп има сърдечна криза?
— Не, не съм. Казах му, че това трябва да се изключи при каквото и да е оплакване от гръдни болки; госпожа Станхоуп е имала такива и преди, и те са се оказвали маловажни.
— Имала ли е госпожа Станхоуп сърдечно заболяване?
— Направих й тест няколко месеца преди да почине, който беше неясен. Резултатът не беше достатъчен, за да се каже дали има сърдечно заболяване, но бях напълно сигурен, че трябва да й се направят още кардиологични изследвания от кардиолог в болницата.
— Препоръчахте ли го на пациентката?
— Препоръчах го настоятелно, но тя отказа, отчасти защото бе свързано с отиване в болницата.
— Още един, последен въпрос, докторе — каза Рандолф. — Във връзка с вашите проблемни пациенти — какво трябва да изразите, обозначавайки ги с това име: че тези пациенти се нуждаят от повече, или от по-малко внимание?
— От значително повече внимание! Проблемът с така обозначените пациенти беше, че не можех да разбера дали симптомите им са реални или въображаеми. Като лекар установих, че това е един често повтарящ се проблем, откъдето идва и терминологията.
— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф, докато си събираше записките. — Нямам повече въпроси.
— Господин Фасано — извика съдия Дейвидсън. — Вие имате ли въпроси?
— Разбира се, Ваша чест — излая Тони. Той се изправи пъргаво и с бързи крачки се отправи към катедрата като хрътка след заек.
— Д-р Бауман, във връзка с вашите „проблемни пациенти“: не казахте ли на тогавашната си любовница, докато пътувахте с червеното си Порше към дома на Станхоуп на осми септември 2005-а година, че не можете да понасяте такива пациенти и че смятате хипохондриците за точно толкова лоши, колкото симулантите?
Настъпи пауза, когато Крейг фиксира Тони с очи.
— Докторе? — настоя Тони. — Да не би да си глътнахте езика, както казвахме в основното училище?
— Не си спомням — произнесе накрая Крейг.
— Не си спомняте? — невярващо повтори адвокатът. — О, я стига, докторе, това е толкова изтъркано извинение, особено от човек, известен по време на цялото си следване със запомнянето и на най-незначителните подробности. Госпожица Ратнър категорично си го спомня, както вече каза. Може би ще успеете да си припомните, че сте казали на госпожица Ратнър вечерта, когато сте получили призовката за този процес, че мразите Пейшънс Станхоуп и че смъртта й е благословия за всички. Това сигурно ще опресни паметта ви. — Тони се наведе напред върху катедрата, доколкото му позволяваше ниският ръст и вдигна вежди въпросително.
— Казах нещо в този смисъл — призна накрая Крейг. — Бях ядосан.
— Разбира се, че сте бил ядосан — възкликна Тони. — Бил сте обиден, че някой, като моя безутешен клиент, може да има нахалството да се съмнява дали решението ви е било в съгласие със стандартите на медицинското обслужване.
— Възражение! — каза Рандолф. — Спорно е!