— А какво ще кажеш за самоубийство? — попита Латаша. — Никога не си споменавал, че съществува дори най-отдалечена вероятност за подобно нещо.
Джак разсеяно се почеса по тила. Наистина, изобщо не му беше минавала такава мисъл и той се запита защо. Пусна една крива усмивка, спомняйки си в колко много от случаите, с които се беше занимавал през годините, видимият начин на смърт в края на краищата се оказваше неправилен. Последният такъв случай беше съпругата на иранския дипломат — предполагаше се, че е самоубийство, а се оказа убийство.
— Изобщо не знам защо не съм се замислял за такава вероятност — каза Джак, — особено, като се имат предвид и другите ми малко вероятни идеи.
— От малкото, което ми каза за жената, може да се предположи, че не е била безумно щастлива.
— Вероятно е така — съгласи се Джак, — но то е единственото нещо, което води към идеята за самоубийство. Ще го имаме наум заедно с идеята ми за болничен заговор. Но сега все пак трябва да отида в Нютън. Разбира се, ти си добре дошла, но не мога да си представя защо би искала да го направиш.
— Ще остана тук — каза Латаша. Тя се дръпна от папките с показанията и седна на един от столовете. — Ще попрочета нещо от тази купчина, докато те няма. Къде са медицинските протоколи?
Той се протегна и й подаде документите.
Латаша взе една кратка разпечатка на електрокардиограма, която изскочи от купчината.
— Какво е това?
— Електрокардиограмата, която д-р Бауман е направил, когато е отишъл в дома на Пейшънс. За съжаление, тя е почти безполезна. Отказал се е да я довърши, тъй като пациентката била зле и рязко се е влошавала.
— Гледал ли е някой тази разпечатка?
— Експертите. Всички се съгласиха, че записаната брадикардия говори за артериално запушване. С това, и с другите изразени аномалии на проводящата система, всички са на мнение, че това е напълно съвместимо със сърдечна криза.
— Много е лошо, че няма повече — каза Латаша.
— Излизам и ще се опитам да се върна бързо — каза Джак. — Клетъчният ми телефон е включен, в случай, че направиш някакво откритие или Алън сътвори чудо.
— Ще се видим, когато се върнеш. — Латаша вече четеше показанията на Крейг.
В три след полунощ Джак най-после можеше безпроблемно да шофира в Бостън. На някои от светофарите по Масачузетс авеню неговата кола бе единствената, която чакаше. На няколко пъти се изкуши да пренебрегне червеното, но така и не го направи. По принцип нямаше проблеми с нарушаването на правилата, когато ги смяташе за нелепи, но светофарите не спадаха към тази категория.
Масачузетската магистрала беше друга история. Не че беше натоварена, но имаше по-голям трафик, отколкото очакваше, и не бяха товарни автомобили. Това го накара да се запита смаяно какво правеха толкова много хора вън от къщи в този час.
Краткото пътуване до Нютън му даде възможност да уталожи нетърпението, породено от думите на Латаша, която му каза, че има познат токсиколог точно в момента, когато Джак бе вече готов да се откаже. Сега, в едно по-спокойно състояние на ума, можеше да мисли за ситуацията рационално и да вижда ясно какви могат да са най-вероятните заключения. Първо: трябваше да реши поради липса на доказателства, че Пейшънс Станхоуп най-вероятно е починала от масиран сърдечен удар, въпреки че нямаше очевидна патология; и второ: че по всяка вероятност Фасано и сие стоят зад жалкото нападение над децата на Крейг и Алексис по банални финансови причини. Фасано беше пределно ясен, когато директно заплаши Джак.
Нетърпението на Джак бе преминало в униние по времето, когато пристигна в дома на Бауман. Запита се за пореден път дали причината да е още в Бостън и хрумналата му идея за заговор не бяха свързани повече с полусъзнателния му страх да се ожени след десет часа, отколкото с опита му да помогне на сестра си и зет си.
Той слезе от колата и взе чадъра от задната седалка. Беше паркирал до Лексъса на Крейг. Когато излезе на улицата се огледа за полицейската кола, която стоеше тук сутринта. Не се виждаше никъде. Дотук с наблюдението над къщата. Джак тръгна към входа, влачейки уморено крака по алеята.
Къщата беше тъмна, освен слабата светлина, която се процеждаше отстрани на вратата. Навел глава назад, когато се качи на площадката, той погледна към капандурите на прозорците на втория етаж. Бяха черни като оникс, отразяваха светлината на една далечна улична лампа.