В момента Джак четеше онази част, в която Джордан описваше слабостта на съпругата си, която както ставаше ясно, не се отнасяше просто до намаляване дейността на някоя мускулна група. Проблемът беше по-скоро общ. Беше започнал с трудно вървене и бе стигнал до там, болната да не може да стои седнала дори за малко. Той си записа и това.
— Има още нещо, което би трябвало да знаеш за батрахотоксина, ако още не го знаеш. На молекулярно равнище действа като деполяризира електрическите мембрани като сърдечен мускул и нерви. И знаеш ли как го прави? Въздейства върху пренасянето на натрия, нещо, за което беше споменал, че ти е като „тъмна Индия“. Спомняш ли си?
— Какво беше точно? — попита Джак, когато думите й най-после достигнаха до съзнанието му. Латаша бе разбрала вече, че когато се съсредоточи над нещо, той напълно забравя къде се намира.
— Батрахотоксинът се залавя за нервните и мускулните клетки и принуждава натриево-йонните каналчета да останат в отворена позиция, което означава, че засегнатите нерви и мускули спират да функционират.
— Натрий — повтори Джак, сякаш замаян.
— Да — кимна Латаша. — Спомняш ли си, че говорихме…
Той скочи внезапно и започна да рови бясно из учебниците и папките, разхвърляни наоколо. — Къде са проклетите книги? — изруга той.
— Какви книги? — Тя бе спряла да говори и се бе облегнала в стола си, изненадана от импулсивната му реакция. В бързината си бе съборил от масата копията на показанията.
— Не се ли сещаш? — избърбори той, опитвайки се да намери думата. — Онези… онези, дето…
— Тук имаме много книги, човече. Господи! Я по-добре ми кажи колко диетични коли изпи?
— По дяволите! — избухна Джак и се отказа да търси. Вместо това се наведе към Латаша. — Искам да видя онзи текст в учебника по токсикология!
— Разбира се — каза тя, озадачена от промяната в него. Гледаше го как прелиства страниците на дебелия том, за да стигне до азбучния показалец. След като го откри, пръстите му нетърпеливо се спуснаха надолу по колонките, докато намери онова, което търсеше. После отново запрелиства бясно из учебника, което я накара да си помисли дали е с всичкия си. Намери нужната страница и утихна.
— Трябва ли да те моля да ми кажеш какво точно правиш? — изгледа го тя.
— Мисля, че вече мога да извикам „Еврика“ — промърмори той, докато продължаваше да чете. — Да! — провикна се той след малко и вдигна триумфално юмрук. — Затвори шумно учебника и погледна Латаша. — Знам какво трябва да търси Алън! Странно е и ако излезе вярно, може да не съвпадне с всичките факти, както ги знаем, но пък ще съвпадне с най-важния, което ще докаже, че Крейг Бауман не е проявил лекарска небрежност.
— За какво говориш? — не издържа Латаша. Вече изпитваше раздразнение, че Джак е толкова уклончив. Съвсем не й беше до игрички в пет сутринта.
— Погледни тези странни симптоми, които си записала — каза той и й подаде бележника с жълтите страници, на една от които пишеше „чувство за откъсване от земята“. Това съвсем не спада към най-честите оплаквания от репертоара дори на най-ревностния хипохондрик. По-скоро подсказва, че нещо наистина е ставало и ако Алън успее да открие това, което подозирам, можем да предполагаме, че Пейшънс Станхоуп е или предана до смърт почитателка на суши, или фанатична привърженичка на вуду. Ще трябва да разберем на кое от двете.
— Джак! — каза Латаша сприхаво. — Твърде уморена съм за подобен род шеги.
— Съжалявам. Цялото това мъчение е, защото се страхувам, че може да изляза прав. Макар да бих предпочел да греша. — Той протегна ръце към нея. — Хайде! Ще ти разкажа всичко, докато отиваме към лабораторията при Алън.
23.
Бостън, Масачузетс
Петък, 9 юни 2006 г.
9:23 сутринта
Джак насочи окаяния си Хюндай към бордюра зад един камион. Намираха се в района за зареждане на натоварената „Кеймбридж стрийт“ срещу голяма, сводеста сграда, която гледаше към кметството. Той си помисли, че шансовете да получи талон за паркиране — макар да планираше да действа колкото се може по-бързо — са не повече от един процент. Надяваше се „паякът“ да не вдигне колата му, но ако станеше, носеше със себе си чантата за бърза помощ, заедно с голям плик, на който бе напечатан обратния адрес на шефа на Патологическия център.
Без да губи време, той спринтира към входа, но охраната го спря и го накажа да остави на лентата за рентгенова проверка чантата, плика и клетъчния телефон.