Когато най-сетне се добра до асансьора и пое нагоре, той погледна часовника си. Фактът, че се намираше не в града, в който трябва, го тревожеше. Кабинката пристигна на третия етаж и той се измъкна бързо.
Направо връхлетя в съдебната зала. Когато премина преднамерено бавно между редиците, повечето от наблюдателите обърнаха глави към него, включително Алексис, която седеше на първия ред. Джак й кимна. Съдебните заседатели изглеждаха незаинтересовани както винаги, обърнати към Рандолф, който очевидно току-що започваше заключителната си реч. Съдията разглеждаше някакви документи. На масата на обвиняемия седяха Крейг и асистентът на Рандолф, а на масата на обвинението се виждаха Тони, Джордан и асистентът на Тони. Всичко беше наред; като старомоден парен локомотив, колелата на правосъдието тръгваха бавно, набираха скорост постепенно и се приближаваха към развръзка.
Намерението на Джак беше да отвлече влака. Не искаше да го дерайлира, а да го спре и да го принуди да премине на други релси. Той стигна до масата на съдията и спря. Можеше да види очите на съдебните заседатели, които се обърнаха към него, без да променят невъзмутимите си изражения. Рандолф продължаваше да говори с култивирания си напевен глас. Думите му се лееха гладко, като лъчите на юнското слънце, които минаваха през транспарантите на високите прозорци и прорязваха прашния въздух.
— Извинете! — произнесе Джак. — Извинете! — повтори той по-силно, когато Рандолф не спря да говори. Адвокатът се обърна едва след втория път. В студените му сини очи се четеше смесица от объркване и раздразнение. Приставът, който също не беше чул първото прекъсване на Джак, сега се изправи. Сигурността в залата бе негово задължение.
— Трябва да говоря с вас незабавно — произнесе Джак достатъчно силно, за да го чуят всички. — Знам, че моментът е неподходящ, но е от жизнена важност, ако искате да избегнете несправедлива присъда.
— Адвокати, какво става, по дяволите? — извика съдия Дейвидсън. Бифокалните му очила се смъкнаха надолу. Той направи знак на пристава да остане на мястото си.
Леко смутен в първия момент, Рандолф бързо се върна към обичайното си невъзмутимо поведение. Той хвърли поглед по посока на съдията, преди да насочи вниманието си към Джак.
— Не бих си позволил това, ако не беше крайно наложително — добави Джак, понижавайки глас. Можеше да усети как всички присъстващи обръщат глави към него. Но той се интересуваше само от двама души: от Крейг и от Джордан. Джордан беше по-изненаданият и видимо обезпокоен от пристигането му.
Рандолф се обърна към съдията:
— Ваша чест, мога ли да помоля за търпението на съда за момент?
— Две минути! — отговори съдията кисело. Щеше да позволи на Рандолф да говори с Джак, колкото да се отърве от него. Беше кристално ясно, че не е очарован в ни най-малка степен от внезапното нахълтване в залата му.
Рандолф се приближи към Джак и го изгледа високомерно. След което произнесе полугласно:
— Това е във висша степен недопустимо.
— Винаги така правя — прошепна Джак, връщайки се към саркастичния си стил на общуване. Трябва да ми позволите да застана зад катедрата.
— Не мога да го направя. Вече ви обясних защо, освен това в момента чета заключителната си реч, за бога!
— Направих аутопсията и мога да приведа доказателства, потвърдени чрез писмена клетвена декларация от масачузетски съдебен патолог и от масачузетски токсиколог, че д-р Бауман не е проявил лекарска небрежност.
За първи път Джак усети леко пропукване в черупката от невъзмутимост, така характерна за адвоката. Очите му бяха тези, които го издадоха, докато се местеха объркано между съдията и Джак Разполагаше с малко време за размишление.
— Господин Бингъм! — извика нетърпеливо съдия Дейвидсън. — Двете ви минути изтекоха.
— Ще види какво мога да направя — прошепна Рандолф на Джак, преди да се върне на катедрата. — Ваша чест, ще разрешите ли да се приближа?
— Ако се налага — отговори съдията, без особено въодушевление.
Тони стана и двамата адвокати застанаха пред съдията.
— Какво става, дявол да го вземе? — изгледа ги той недоумяващо. — Кой е този човек? — Очите му се обърнаха към Джак, който стоеше до вратата с плик в ръка.
— Това е д-р Джак Степълтън — каза Рандолф. — Сертифициран съдебен патолог от Патологическия център в Ню Йорк. Имам информация, че е високо уважаван професионалист.
Съдия Дейвидсън погледна Тони.
— Познавате ли го?
— Срещал съм го — призна Тони, без да уточнява.
— Какво иска той, нахълтва тук по такъв безобразен начин… Меко казано, това е напълно недопустимо.