Опита се да не бърза, за да не вдига много прах, когато отново налетя на мъжа, който настояваше да говорят за водопроводната инсталация. Джак дори не се опита да му отговори. Таксито отвън го чакаше и той притича през улицата и се метна вътре.
— Църквата „Ривърсайд“! — изкрещя с влизането в кабинката.
— Знаете ли коя е пряката й? — попита шофьорът, поглеждайки го в огледалото за обратно виждане.
— Сто двадесет и втора — избърбори Джак и започна да се бори с копчетата, които бе оставил до себе си, откъдето те бързо изчезнаха в цепнатината между седалката и облегалката. Той се опита да провре ръката си вътре, но не успя и се отказа. Реши да използва тези, които имаше.
— Ей, мой човек, да не би да се жениш? — попита го шофьорът, който продължаваше да го гледа в огледалото.
— Надявам се — отвърна Джак. После се зае с ръкавелите. Не помнеше откога не е обличал смокинг, трябва да е било в предишния му живот, когато беше офталмолог. После се наведе, за да върже обувките си и да ги почисти с книжна кърпичка от праха. Най-сетне дойде ред на папийонката.
— Добре си, добре си — каза шофьорът с широка усмивка.
— Не се и съмнявам — ухили се Джак. Наклони се напред и извади портфейла си, от който издърпа двайсет долара, към които прибави още два и ги пусна на предната седалка през преградната плексигласова стена, когато завиха по „Ривърсайд драйв“.
Отпред се показа оцветената в пясъчен нюанс камбанария на църквата, открояваща се сред околните сгради с готическата си архитектура. Отпред бяха спрели няколко черни лимузини. Освен шофьорите не се виждаха никакви други хора. Джак погледна часовника си. Един и тридесет и три минути. Беше закъснял с три минути.
Той отново отвори вратата на таксито, преди да е спряло окончателно, и скочи на улицата. Закопчавайки копчетата на сакото си, вземаше по две стъпала наведнъж. В процепа на отворената врата като мираж се появи Лори. Беше облечена във великолепна бяла булчинска рокля. Зад нея се носеше тържествена музика от орган.
Джак спря, опита се да осъзнае сцената. Трябваше да признае, че беше по-красива от всякога. Единственото, което разваляше леко впечатлението, бяха свитите й в юмруци ръце, подпрени на хълбоците. До нея стоеше баща й, д-р Монтгомъри.
— Джак! — извика Лори с глас, в който се долавяше нещо между гняв и облекчение. — Закъсняваш!
— Здравей! — Той разпери ръце. — Най-после съм тук.
Лори се засмя.
— Дойде все пак в църквата — произнесе тя игриво.
Той изкачи останалите стъпала и пое ръцете й в своите.
— Господи, изглеждаш ужасно!
— Недей да ме ласкаеш така — произнесе той с престорена свенливост.
— Дори не си избръснат!
— Имам къде по-лоши тайни — призна той, надявайки се тя да не му каже, че не се е къпал повече от трийсет часа.
— Не знам в какво се забърквам — усмихна му се тя в отговор. — Приятелките на майка ми ще бъдат направо ужасени.
— Не се и съмнявам.
— Никога няма да се промениш.
— Не си права. Вече съм променен. Е, може и да съм закъснял, но съм тук. Ще се омъжиш ли за мен?
Усмивката й се разшири.
— Разбира се! Мечтая за това по-дълго, отколкото ми се иска да си призная.
— Дори не мога да ти опиша колко съм ти благодарен, че пожела да ме изчакаш.
— Предполагам, че имаш някакво добре скалъпено обяснение за пристигането си тук в последния възможен момент.
— Ще ти кажа по-късно. Развръзката в Бостън направо ме смая. История, която направо няма да повярваш.
— Готова съм да я чуя после — кимна Лори. — А сега трябва да влизаме и да застанеш пред олтара. Твоят човек, Уорън, не може вече да си намери място. Преди петнайсет минути ми каза, че се кани „да ти нашари задника“.
Тя го побутна навътре, където органовата музика го погълна. Той за момент се поколеба, плъзгайки поглед по дългите редици със столове. Обзе го страх. Отдясно не можеше да се види свободно място, докато отляво беше почти празно. Там седяха само Лу Солдано и Чет. Отпред до олтара стоеше свещеникът. Близо до него се бе заковал Уорън и дори от разстояние изглеждаше впечатляващ в смокинга си. Джак си пое дълбоко дъх за кураж и тръгна напред към новия си живот.
Останалата част от церемонията беше за него пълна мъгла. Побутваха го ту в една, ту в друга посока, шепнеха му, опитвайки се да го накарат да направи каквото се искаше. Заради престоя си в Бостън бе пропуснал репетицията и нямаше представа от програмата.
Частта, която най-много му хареса, беше излизането от църквата, защото означаваше, че изпитанието е свършило. В момента, в който влезе в колата, се усети по-добре, но пътуването беше прекалено кратко, само петнайсет минути.