— Тялото местено ли е? — Джак облече сакото си от рипсено кадифе, несъзнателно поглаждайки четвъртития предмет в десния си джоб.
— Не и от мен и съдебните следователи.
— А полицията? — Джак излезе от офиса си и тръгна към асансьорите. Коридорът беше пуст.
— Не вярвам да са го местили, но не съм питал.
— А съпругът или любовникът?
— Ще трябва да попитате полицаите. Дежурният детектив е до мен, иска да говори с вас.
— Дайте ми го!
— Здрасти, приятел! — произнесе един висок глас, което принуди Джак да отдалечи телефона от ухото си. — Донасяй си задника по-скоро!
Джак разпозна в сухия глас детектив лейтенант Лу Солдано, негов приятел от десет години. Познаваше го от времето, когато се запозна с Лори. Всъщност точно тя ги бе запознала.
— Би трябвало да се досетя, че ти стоиш зад това! — простена Джак. — Надявам се помниш, че тази вечер в осем трябва да сме в „Елиъс“.
— Хей, не съм измислил аз тази глупост. Като ще стане — става.
— Какво правиш ти на местопрестъпление на самоубийство? Да не би вие, полицаите, да се съмнявате, че е такова?
— По дяволите, не! Съвсем явно самоубийство, с рана от огнестрелно оръжие в дясното слепоочие. Присъствието ми се дължи на специална молба от моя любим капитан, тъй като познава добре включените екипи и евентуалните бъркотии, които са в състояние да забъркат. Идваш ли или не?
— Тръгвам. Тялото местено ли е?
— Във всеки случай не и от нас.
— Кой крещи там около теб?
— Дипломатът. Съпруг или любовник, не знам. Трябва да разберем. Малко нахален е, но е силен и ме кара да оценявам сдържаната му мъка. Развика ни се от момента, в който пристигнахме, действа ни като началник, прави се на Наполеон.
— Какъв му е проблемът? — попита Джак.
— Иска да покрием голата му жена или любовница и направо е побеснял, защото настояваме нищо да не се пипа и мести, докато вие не разрешите.
— Почакай! — прекъсна го Джак. — Казваш ми, че жената е гола?
— Гола както майка я е родила. И сякаш това не стига, ами е без каквото и да е окосмяване на пубиса. Обръсната е като билярдна топка, което…
— Лу — прекъсна го за втори път Джак. — Не е било самоубийство.
— Моля? — попита невярващо лейтенантът. — Опитваш се да ми кажеш, че не става дума за самоубийство, без дори да си видял местопрестъплението.
— Ще видя местопрестъплението, но да, казвам ти, че не е самоубийство. Имаше ли някаква бележка?
— Предполагаема, но е на фарси2. Така че нямам представа какво пише. Дипломатът казва, че е предсмъртно писмо.
— Не е било самоубийство — повтори Джак. В този момент асансьорът пристигна. Той се качи, но не бързаше да затвори, за да не загуби връзка с Лу. — Обзалагам се на петарка. Никога не съм чувал жена да извърши самоубийство гола. Просто не се случва.
— Шегуваш се!
— Не, не се шегувам. Жените самоубийци не искат да бъдат намерени по такъв начин. По-добре съгласувай нещата и нека твоите хора да дойдат на място. Освен това няма защо да ти казвам, че сдържаният дипломат съпруг или какъвто и да е там, е заподозрян номер едно. Не му позволявай да изчезне в иранското посолство, защото няма да го видиш вече.
Джак пусна вратата да се затвори, докато прекъсваше разговора. Надяваше се нарушаването на плановете за вечерта да не крие по-дълбок смисъл. Истинският кошмар на Джак беше страхът, че смъртта дебне хората, които той обича, правейки го съучастник. Той погледна часовника си. Беше седем и двайсет.
— По дяволите! — изруга той гласно и блъсна няколко пъти вратата на асансьора с длан. Може би трябваше да премисли идеята.
С бързина, родена от повтарянето, Джак измъкна планинския си бегач от района на моргата, където бяха складирани ковчезите за бездомници, отключи го, сложи си каската и го подкара към товарната рампа срещу 30-та улица. Между вановете на погребалните агенции той се метна на седалката и излезе на улицата. Стигна до ъгъла и зави към Първо авеню.
Със сядането на велосипеда тревогата му се стопи. Натисна педалите и велосипедът се понесе напред, като бързо набираше скорост. Пиковите часове на трафика бяха отминали и колите, такситата, автобусите и камионите се движеха с прилична скорост. Джак не бе в състояние да поддържа това темпо, но беше близо до него. След като достигна обичайната си средна скорост, той се облегна на седалката и превключи на по-висока. От ежедневното каране на колело и баскетболните тренировки бе в страхотна форма.
Вечерта беше прекрасна, над града се разстилаше златен ореол. Отделни небостъргачи стърчаха дръзко срещу синьото небе, чиито нюанси ставаха все по-тъмни с всяка изминала минута. Джак прелетя покрай Нюйоркския университетски медицински център отдясно и малко по-нататък на север остави зад гърба си Генералния съвет на Обединените нации. Всеки път, когато можеше, отиваше наляво, така че да може да завие към 47-а улица, която беше еднопосочна и водеше на изток.