Те се надигнаха, събраха си багажа и се спуснаха по стълбите на долния етаж. След като махнаха за сбогом на Сумани, се изнизаха през входната врата. Локлир ги поведе към конюшнята, която бе разположена на гърба на странноприемницата. Вътре вече ги очакваха трима непознати, всеки от които държеше юздите на два коня.
— Бързо да си сменим наметалата — предложи един от тях.
На ръст тримата бяха колкото Локлир и спътниците му. Дори човекът, който трябваше да се представи за Горат, да имаше някакви предразсъдъци относно задачата, той ги запази за себе си, а вместо това му подаде въздълго синьо наметало и пое сивото, което моределът си свали. Останалите също си размениха наметалата и Локлир хвана юздите на отредения му кон.
В същото време тропотът на копита пред конюшнята оповести пристигането на патрула, който трябваше да потегли за Зюн тази вечер. Сержантът, който предвождаше неголямата група, извика гръмогласно:
— Скуайър Локлир, пратиха ни да ви ескортираме на юг!
Локлир схвана играта и отвърна в същия тон:
— Готови сме! — После кимна на тримата мъже, които играеха техните роли, и те излязоха от конюшнята и се присъединиха към отряда. Локлир изчака още няколко минути, после нареди:
— Оуин, излизаш отпред, свиваш наляво и тръгваш право към портата. Като излезеш от града, продължи около миля, после спри и ни чакай. Няма да се бавим.
Горат изсумтя одобрително.
— В случай, че е останал някой, който да дебне за трима конници.
Локлир кимна, а Оуин го помоли да му държи жезъла, докато се качи на седлото. След това го затъкна в колана си, уви го с краищата на наметалото, за да не се вижда, и подкара коня.
Горат също се метна на седлото, макар да изглеждаше малко неуверен.
— Отдавна ли не си яздил? — попита го Локлир.
— Има-няма трийсетина години.
— Няма ли достатъчно коне в Северните земи?
— В Северните земи нищо не е достатъчно — отвърна с нотка на горчивина Горат.
— И аз така си спомням — съгласи се Локлир.
— Скъпо ни струваше Арменгар — рече Горат.
— Явно не е било достатъчно скъпо, щом не ви попречи да тръгнете за Висок замък.
— Май е време да потегляме. — Горат не изчака Локлир и сръга животното в хълбоците.
Локлир се поколеба за миг, сетне го последва. Не беше трудно да го настигне, а и по улиците още имаше хора, които се прибираха от работа или бързаха към кръчмите.
Излязоха заедно през градската порта и пуснаха конете в тръс. Само след няколко минути забелязаха Оуин да седи край пътя.
Когато се приближиха, той вдигна глава и ги попита:
— А сега какво ще правим?
Локлир посочи една горичка недалеч от тях.
— Ще лагеруваме на открито. Потегляме отново призори. Има един главен път на изток, който пресича планините. Ако имаме късмет, ще се изплъзнем на тези, които търсят нашия приятел, и ще стигнем безпрепятствено Кралския друм южно от Квеганско око.
— Това означава, че ще се приближим до Лориел, нали? — попита Оуин.
— Да — отвърна с усмивка Локлир. — И ще имаме шанса пътем да посетим Киефер Алескук.
— Защо трябва да се забъркваме в тази история? — попита Горат. — Нали бързаме за Крондор?
— Така е, но няколко минути разговор с господин Алескук може да са ни от полза. Ако открием местонахождението на изчезналия камък, ще спечелим благоразположението на принц Арута, защото не се съмнявам, че би дал мило и драго рубинът да бъде върнат на прочутия магьосник.
— А ако не успеем? — попита Оуин, докато се приближаваха към горичката.
— Тогава ще трябва да намеря друга основателна причина, задето съм напуснал без негово разрешение Тир-Сог и съм се прибрал в града с един моредел и някаква доста невероятна история.
Оуин въздъхна.
— Добре де, ако ти измислиш някоя правдоподобна история за пред баща ми, обещавам да направя същото по въпроса с принца.
Горат се изкиска. Оуин и Локлир се спогледаха. Локлир поклати глава. Никога не бе предполагал, че тъмните елфи могат да имат чувство за хумор.
В прохода ги посрещна смразяващ вятър. По високите места от двете страни на пътя имаше снежни преспи, а локвите в дупките бяха заледени.
Яздеха бавно. Локлир и Оуин се бяха загърнали плътно в наметалата. За разлика от тях, Горат дори не си беше сложил качулката и изглежда, се чувстваше съвсем добре.
— Още колко остава? — попита с тракащи зъби Оуин.
— Половин час по-малко от последния път, когато попита — отвърна Локлир.
— Скуайър — рече умолително Оуин. — Направо замръзвам.
— Сериозно? Колко странно.
— Тихо! — пошушна Горат и вдигна ръка. В гласа му имаше заповедническа нотка и двамата млъкнаха. Той посочи напред.