Когато шумотевицата поутихна и посетителите взеха да се настаняват по ъглите и под масите, Локлир се приближи към съдържателя, плещест мъж с гъста черна брада.
— Да, господине? — попита го той, като видя, че се промушва между двамина и застава пред него.
— Кажи ми, приятелю — поде Локлир, — има ли в града търговец на скъпоценни камъни?
Съдържателят кимна.
— През три врати надясно по улицата. Казва се Алескук.
— Чудесно — рече Локлир. — Трябва да купя подарък на една дама.
Съдържателят се ухили.
— Разбирам, господине. Но само една дума: предпазливост.
— Това пък защо?
— Не искам да кажа, че Киефер Алескук не заслужава доверие, но имайте предвид, че произходът на част от стоката му не е напълно законен.
— Аха — закима Локлир, сякаш едва сега бе започнал да схваща. — Благодаря. Ще го запомня.
После се върна при масата и съобщи на останалите:
— Намерих нашия човек. Живее съвсем наблизо. Още утре ще го посетим.
— Хубаво — кимна Горат. — Защото твоята компания взе да ми омръзва.
Локлир се засмя.
— Горат, ти също не си кой знае колко приятен събеседник.
— Стига вече — намеси се помирително Оуин. — Уморен съм и ако ще спим на пода, ще е добре да сме по-близо до огъня.
Локлир едва сега забеляза, че останалите посетители вече се настаняват.
— Ето там — посочи той. Тримата се преместиха на указаното място и започнаха да си приготвят леглата. Само след няколко минути, под приспивния шепот на неколцината късни посетители, Локлир неусетно се унесе в сън.
Когато тримата непознати влязоха в магазина, търговецът вдигна глава. Беше възрастен човек с крехко съсухрено тяло. Огледа тримата със зачервени очи, но задържа погледа си върху Горат.
— Ако си дошъл за златото, преди два дни го пратих на север с двама от вашите.
— Не съм дошъл за златото — отвърна Горат.
— Нужна ни е информация — намеси се Локлир.
Търговецът се сепна.
— Информация ли? Намерете си някой разпространител на слухове. Аз търгувам със скъпоценни камъни.
— И доколкото чухме, не се интересуваш от произхода им.
— Да не намеквате, че търгувам с крадена стока? — попита старецът и гласът му се извиси гневно.
Локлир вдигна ръце.
— Нищо не намеквам, просто търся един определен камък.
— Какъв?
— Рубин, необичаен по размер и вид. Искам да го върна на пълноправния му притежател, без да се задават излишни въпроси. Ако случайно ти попадне, ще ти бъдем особено задължени, че си ни помогнал да го открием. Но ако пропуснеш да го направиш, нищо чудно да те навести кралският магистрат на Тир-Сог в компанията на няколко стражи от гарнизона.
На лицето на стареца се изписа пресметливо изражение. Плешивата му глава лъщеше на светлината на единствения окачен на стената фенер.
— Нямам какво да крия — каза той с престорено безразличие. — Но бих могъл да ви помогна.
— Какво знаеш? — попита Локлир.
— Напоследък търговията се пооживи, но в насока и по начин, какъвто не съм виждал през целия си живот. Чрез агенти и куриери започнах да получавам солидни суми от заинтересовани лица, които дори не познавам. Крайно необичайно, затова пък доходоносно. През ръцете ми взеха да минават камъни с високо качество, много от тях изключително редки, дори забележителни.
— Цурански камъни? — попита Локлир.
— Точно така. — Старецът кимна. — Много приличат на нашите рубини, сапфири и изумруди, но с леки разлики, които може да забележи само истински специалист. Както и други камъни, каквито не се срещат из нашия свят.
— И чий представител си? — попита Локлир.
— На някого, когото не познавам. — Старецът сви рамене. — От време на време идват тъмни елфи, подобни на вашето приятелче, и ми оставят камъните. По-късно се появява някакъв човек от юга и ми носи злато. Прибирам си комисионата и чакам елфите да дойдат за златото.
Горат се обърна към Локлир и каза:
— Делекан. Той използва златото, за да въоръжи хората си.
Локлир му даде знак да мълчи.
— По-късно ще говорим. — И отново се обърна към стареца. — Кой купува камъните?
— Не зная, но човекът, който ги прибира, се казва Айзък. Май живее в Ястребово гнездо.
— Виждал ли си го този Айзък? — попита Локлир.
— Много пъти. Той е млад мъж, горе-долу с твоя ръст. Светлокестеняви коси, които носи пуснати до раменете.
— Говори ли като човек от Изтока?
— Да, но нямаше да се сетя, ако не беше попитал. Понякога изяжда окончанията на думите.
— Благодаря ти — рече Локлир. — Ще спомена за помощта ти веднага щом започне официалното разследване.