— Винаги съм готов да помагам на властите. Търговията ми е напълно законна.
— Чудесно — рече Локлир и посочи кесията на Горат. — Ще му продадеш ли камъка?
Горат извади снежния сапфир, който бе прибрал от убития моредел, и го постави пред Алескук.
Търговецът го взе и го разгледа.
— Ах, наистина чудесен екземпляр. Имам готов купувач за него на юг. Ще ви дам един златен соверен.
— Пет — отряза Локлир.
— Тези камъни не са толкоз редки — отбеляза Алескук и го хвърли обратно на Горат, който понечи да го прибере. — Но, от друга страна… два соверена.
— Четири — каза Локлир.
— Три и това е последната ми дума.
Прибраха златото — достатъчно да си осигурят прехраната по пътя — и излязоха. Локлир се обърна към спътниците си.
— По пътя за Крондор ще минем през Ястребово гнездо, така че следващата ни спирка е ясна. Трябва да намерим този Айзък.
— Ти го познаваш, така ли? — попита Горат, докато се качваше на коня.
— Да — кимна Локлир. — Един от най-големите мошеници, с които ме е събирал животът. Чудесен другар по чашка и тупаник. Няма да се изненадам, ако се е забъркал в някоя голяма измама.
Смушиха конете и скоро напуснаха просторната долина на Лориел и навлязоха в тясната речна клисура, която водеше на юг. Локлир бе купил малко суха храна в странноприемницата, но недостигът на пари не му даваше покой. Той знаеше, че могат да си осигуряват прехраната с лов, но от ден на ден в него растеше увереността, че назрява нещо страшно. Моредел-изменник, носещ вести за възможно нахлуване, пари, които се движат на север за закупуване на оръжие от контрабандистите, и във всичко това по някакъв начин бяха забъркани цурани. Както и да го погледнеш, положението изглеждаше тежко.
Неспособен да надвие опасенията си, той реши да остави глождещите го мисли за себе си.
Горат вдигна ръка и посочи.
— Има някой там.
— Нищо не виждам — оплака се Оуин.
— Ако виждаше, нямаше да те предупреждавам — озъби се тъмният елф.
— Какво виждаш? — попита Локлир.
— Засада. Погледнете онези дървета. Някои от долните клони са отсечени, но не с брадва или трион.
— Оуин — рече Локлир, — можеш ли пак да направиш оня номер със заслепяването?
— Да — кимна Оуин. — Стига да видя човека, когото трябва да заслепя.
— Тъй както сме щръкнали тук и ги сочим, предполагам, че който и да се спотайва зад онзи храсталак, вече се е досетил, че сме разкрили засадата…
Локлир беше прекъснат от появата на шест фигури, които се втурнаха към тях иззад храстите.
— Моредели! — извика той и се хвърли срещу тях.
В същия миг долови край него да минава свистящият сноп енергия, пратен от Оуин да заслепи най-близкия от тъмните елфи. Заклинанието отново се оказа ефективно, защото моределът рухна на тревата, стиснал очите си с ръце.
Локлир се наведе към шията на коня да се спаси от една стрела, която изсвистя над главата му, и викна на Оуин:
— Цели стрелеца!
Горат нададе боен вик, повали един от нападателите с коня си и започна да си разменя удари с втория. Локлир се счепка с някакъв тъмен елф, който не изглеждаше никак смутен от възможността да се изправи срещу конен противник. Младият скуайър знаеше от личен опит колко смъртоносно опасни са моределите. Макар самите те рядко да яздеха, от стотици години воюваха успешно срещу кавалерията на хората и имаха богат арсенал от средства за поваляне на ездача. Локлир познаваше някои от тези трикове и затова пришпори рязко коня си и свърна надясно. С това принуди противника да отстъпи, а зад него се показа друг, прикрит й готов да се хвърли на гърба му и да го повали. Локлир замахна със сабята и промуши втория моредел в шията, точно над металния нагръдник. Същевременно продължи да извива главата на коня, докато не се озова срещу първия противник.
Свистящото усещане му подсказа, че Оуин е заслепил друг от противниците. Надяваше се това да е стрелецът с лък. Моределът, който бе паднал по гръб при рязкото извиване на коня, скочи със свиреп вик и замахна към крака на Локлир.
Той едва успя да подложи сабята си на удара и почувства как ръката му се разтърсва чак до рамото. Острието се изви навътре, мушна коня в хълбока и той подскочи от болка.
Стиснал зъби, Локлир удържа коня и отново го извъртя срещу противника. Парира поредния удар, контрира доста слабо и успя само да одраска врага по лицето, с което по-скоро го разяри, отколкото го обезвреди.
Но ударът забави настъплението на моредела и Локлир най-сетне успя да извърне коня право срещу него. В този миг си спомни нещо, на което го бе учил баща му: войник, който има оръжие и не го използва, или е идиот, или мъртъв.